Една история за децата, които се грижат камъните да не са нито много големи, нито прекалено малки.

Анджимаранго е забутано място в северната част на едно островче, наречено Носи Бе, в северозападния край на Мадагаскар. Трудно може да бъде намерено на картата. Но съществува. Съвсем истинско е. Както и хората, които го обитават. Повечето от местните се препитават с ловене на риба и раци, други работят на плантациите с иланг-иланг - дърво (Cananga odorata), от чиито цветове се извлича ароматно масло. В противоположния край на Носи Бе има и едно село, което е донесло лошо име на острова като място за секстуризъм.

Е, може да се каже, че явно всички жители се препитаваха с тежък физически труд. В това число и децата, както щях да се убедя с очите си.

Една сутрин, обикаляйки дивата северна част на Носи Бе, се натъкнах случайно на гвардия малки работници. Деца, които много съсредоточено къртеха скалите по брега, въоръжени с чукове и длета. Трошляците събираха на купчинки и с вързопи на главите се изнизваха някъде към селцето, чиито колиби се виждаха зад ред палми и буйна тропическа зеленина.

Не останах незабелязан на скалите, но появата ми не предизвика радостна глъч или пък видимо очакване за някакви облаги. Знаете как е из тези страни - видят ли чужденец, дечурлигата почват да викат и да подскачат, очаквайки лакомства или дребни пари. Не навсякъде, разбира се, но често из бедни краища на света е така.

Тези деца обаче изглеждаха повече съсредоточени в изпълнение на някаква норма и

продължиха да вършат безмълвно бъхтавата си работа.

Реших да не се застоявам, но по пътя все се връщах в мислите си при тях. Защо къртят скалите? Наоколо изглеждаше да има достатъчно много камъни в свободно състояние. Ако им трябват за нещо, можеха просто да ги събират по брега. И за какво са им? Помислих си дали пък не ги носят на родителите си, които да ги ползват вместо тухли. Но наоколо нямаше каменни къщи. Местните хора живеят в колиби от дърво и покриви от преплетени палмови листа. На другия ден се върнах, но този път беше към края на деня. Те пак бяха там, пак чукаха, къртеха, събираха на купчинки и изнасяха на главите си натрошена скална маса.

Явно тази своеобразна детска каменоломна работеше всеки ден - от изгрев - до залез-слънце.

Да чукаш камъни от сутрин до здрач, се смята за каторжнически труд.

Когато го правят деца, е особено притеснително за белия човек, несвикнал със суровостта на ежедневието на милиони хора в така наречения Трети свят.

Публикувах снимките на децата с чукове и длета във фейсбук и реакциите не закъсняха. Коментари на съчувствие и съпричастност, а след това и дискусия за правата на децата в Африка и по света. Съвсем очаквано имаше и по-скептични позиции.

Малките роби на Мадагаскар. Така ги нарече един от приятелите ми във фейсбук. Друг пък (непознат) бе категоричен, че децата нарочно правели тия безсмислени упражнения с чуковете, за да предизвикат жал у туристите. И така “белите господари”, глождени от горчив комплекс за вина, да се опитат да поправят поне малко от тая световна неправдина, като отворят широко портфейлите си за валутни подаяния.

От всички мнения последното бе най-нелепо, защото

мястото, на което открих децата с чуковете и длетата

бе далеч от всякакви туристически атракции.

Там бели хора не се размотаваха често, за да тръгне някой да им играе евтин театър за няколко потни банкноти.

Но цялата работа с “малките роби” ми се стори твърде любопитна, за да я оставя така неразчоплена. Още повече че на друго място край пътя после видях сергия, на която същите начукани скални отломки се продаваха в торбички и на кило.

Явно имаше някаква цел и идея около целия този камънак. Но трябваше все пак да поразпитам.

Анджимаранго е на самия бряг на океана, откъм Мозамбикския канал, затова повечето мъже са рибари. Излизат с дървените си лодки и залагат по рифовете кошове - капани, изработени от жените им. Когато спускат кошовете, в тях има две неща - камъни и банани.

Камъните - за тежест, а парчетата плод са примамка

за рибите. Когато рибата влезе в отвора, повече няма излизане. След време мъжете се връщат, вадят кошовете, изхвърлят камъните, за да не тежат на лодките, и се прибират на сушата с кошовете и евентуалния улов. И така всеки ден.

Банани в Мадагаскар има достатъчно. Камъни също. Но за кошовете трябват малки, недоузрели банани и не какви да е камъни. Не бива да са големи, за да не разкъсат капаните, но достатъчно тежки, за да ги държат потопени. Ако камъните са малки, ще изпаднат между пръчките на коша или няма да устоят на океанските течения.

За точната големина на рибарските камъни в Анджимаранго се грижеха децата. Беше неочакван отговор на всичките ми въпроси. Толкова прост, че даже се усъмних в смисъла на всичко това. Точно като

“бял човек”, когото

конвейерното ежедневие и леснодостъпната генномодифицирана храна

са отдалечили твърде много от суровия, истински живот.

Децата в Анджимаранго не се различаваха по нищо от своите връстници в други части на Мадагаскар. Този огромен, шарен, див и не особено проходим по това време на годината остров. Накъдето и да се обърнеш - детският труд е навсякъде. Не е трудно да го видиш, да го заснемеш, да се сблъскаш с него.

Освен малките каменоделци на Носи Бе всеки ден гледах как други деца обхождат стотици пъти на ден заливите, събирайки раци в плитчините на отлива. Усилията и на едните, и на другите се материализираха вечер в добре приготвени и атрактивно гарнирани порции в ресторантите по крайбрежието.

Не съм сигурен дали има смисъл в това да знаем как точно нещо се е озовало в чинията ни, но просто съдбата ми поднесе това знание “на тепсия” и затова реших да го споделя. Едва ли и дискусиите във фейсбук биха променили нещо.