Връзка с отвъдното по телефона? Защо пък не

23.07.2021 Румен Янев

Как свободата да споделяме чувствата си онлайн промени и начина, по който тъгуваме.

На ветровития хълм над Тихия Океан в японското градче Оцучи стърчи бяла кабинка. Вътре - черен телефон с шайба. Телефонът не е свързан към нищо, но въпреки това, всеки влязъл завърта шайбата няколко пъти и започва да говори.

Кабинката не винаги е била там. Възрастният градинар Итару Сасаки започва да я строи през 2010, опитвайки се да намери начин да се справи с мъката си след загубата на близък. Той вярва, че мислите му няма как да бъдат предадени по телефонната линия, но пък могат да бъдат пренесени по вятъра. Така кабинката получава името Вятърния Телефон. Това, което Сасаки не очаква е, че той не е единственият, който има нужда да говори със загиналите си близки.

Цунамито, което залива Япония през 2011 година, унищожавайки градчета като Оцучи и взимайки хиляди жертви, поставя мнозина в същата ситуация като стария градинар. Мнозина желаят да поговорят с най-близките си, отнети от океана, когато разбират за Вятърния Телефон. Сега хора от цял свят пътуват към ветровития хълм в Оцучи само за няколко интимни минути с тези, които не са вече сред нас. 

Казват, че няма

правилен начин

да тъжиш.

Всеки използва средствата, с които разполага.

Итару Сасаки построява телефон, някои си водят дневник, трети, пък, свирят на пиано. Винаги е нещо малко, лично и интимно. Нещо, за което другите не знаят и вероятно няма нужда да узнават. В последното десетилетие интимността и личното пространство все повече и повече променят същността си благодарение на дигиталните медии. Развили сме умението да споделяме толкова много със света и все пак да останем непознати един на друг.

Алгоритмите, които работят за нас, ни затварят в огледален балон, в който като маймунки се радваме на отражението си. Всяко добро дело се забелязва първо от самите нас, след което се потупваме сами по гърба, включваме егото си да се зарежда за следващия ден и лягаме спокойни, дори горди със себе си.

Когато тъгуваме, всички разбират и бързат да споделят съболезнованията си, да покажат, че им пука. Мило, нали?

Преди време, моят личен огледален балон реши да ми върне спомен от преди една година. Това, което алгоритмите не знаят е, че не всеки спомен е приятен. Фейсбук, например, е пълен с такива. Стана ми интересно и се разрових, за да разбера

колко фейсбук страници

с абревиатурата

R.I.P (Rest in peace) има.

Разбира се, отговорът беше стотици, но главно на известни личности. Направих същото на български и веднага бях залят от дълъг списък с имена на починали хора, чиито фейсбук страници са все още живи.

Сякаш се разхождах из виртуални гробища и четях епитафиите на всеки камък. Само че си представете на всеки камък да бяха издълбани няколко дузини пожелания, залепени снимки и хвърлени три флашки с музика. Разгледах страниците, направени в памет на някого, а след това влязох в личните профили на някои от починалите и открих, че виртуалното им „аз“ е по-активно от всякога. Постове, коментари, линкове и вероятно лични съобщения – стените бяха пълни.

По някаква причина всичко това ме ядоса. Изглежда несериозно, дори обидно. След кратък размисъл май всъщност, не беше толкова странно. Беше си траур.

Просто траур 2.0.

Траурът е рядко обсъждана тема, особено с тези, които наскоро са загубили някого, но в интернет всичко е по-различно. Свободата да изразяваме мислите и чувствата онлайн е променила и начина, по който разбираме и приемаме света. Вярно, не всички приемат дигиталния траур, но както вече казах – няма правилен начин да тъжиш, така че, кой би ти забранил да го правиш онлайн и защо?

През 2016 година Мелиса Ървин от Канзаския университет публикува проучване, което разглежда траурните страници във фейсбук и постовете във тях. В проучените страниците, тя намира три основни вида публикации. Първите разказват за свръхестествени преживявания със загиналия или директна комуникация с тях. Вторите включват молби, пожелания и въпроси към загиналите и третите са просто разговори с тях. Страниците добиват почти религиозна стойност и по всяка вероятност, това помага.

Мнозина биха предпочели да изразят съболезнованията си онлайн отколкото да отидат на църква. В църквата човек се чувства малък и не смее да даде глас на мислите си, да излее цялата емоция, която е натрупал. В църквата ги няма глупавите снимки на близкия, които напомнят за човешкото у него, мислите му и дори малки неща като музиката, която някога е публикувал.

Виртуалното му „аз“

е по-лично от надгробната плоча

и е на един клик разстояние.

И тогава си припомних некролозите. Некролозите, които сме свикнали да гледаме всеки ден, отивайки на училище или на работа. По спирките, лампите и дори оградите на детските градини. Като малък ги четях и се смеех на странните имена, без да разбирам много много емоцията която стои зад хартийката, лепната на спирката. Некролозите вече са в интернет, но не ми е толкова забавно. Показват се от цял свят и всички узнават, когато някой си отиде. Всички бързат да изкажат съболезнованията си към Робин Уилиамс и Дейвид Боуи, нищо, че не са им такива фенове. Всички в балона го правят...

Жалейки на профилните снимки, снимки на починали хора, които не познавам и некролозите някак си стигнаха и до телефона ми. Досущ като виртуални индулгенцийки, доказващи пред света, че на хората им пука, че са добри, че и те тъгуват. Показваш съболезнования – получаваш повече съболезнования, когато дойде твоя ред и се превръщаш във фейсбук звезда постмортем. И тук някъде в размишленията си се ядосах наново. Ядосах се, защото изглежда, че дори в мъката си сме фалшиви.

Бодриар и Виктор Юго пишат за нещо, наречено хиперреалност. Тя се изразява в невъзможността да разграничим реалността от фикцията. В едно от есетата си, Юго дава прекрасния пример с Дисниленд, с който обяснява как измисленият град ни дава повече реалност дори от самата природа. Във фалшивата река можем да видим как красивите аниматронни риби се подават през повърхността на водата, но рядко можем да видим алигаторите в реката Мисисипи.

Подобно на Дисниленд,

в реката на Фейсбук ние

също виждаме това, което желаем.

Профилите на близки, в които можем да влезем и да проведем няколко разговора и да се почувстваме добре. Но това истинско ли е?

След всичко това се замислих какво бих желал да се случи с виртуалното ми „аз“ след като истинското си отиде и реших да разгледам опциите, които социалната мрежа предлага.

Както избираме какво да се случи с телата ни, вече можем да изберем и какво да се случи с онлайн профилите ни. Бях изненадан от факта, че въобще има опции. Можем да изберем „контакт наследник“, който може да се грижи за профила ни след като умрем или да изберем профилът ни да бъде изтрит и никой повече да не види нищо от него.

Всеки избира какво да се случи с виртуалното му “аз”. Дали ще бъде залят със съобщения, изтрит или ще чака някой да си поговори с него по Вятърния телефон, всеки има свобода.

Свободата да бъде забравен.