Изпепеляваща история, полята с много водка и мъничко тъга, разказана великолепно от Михаела Самарджиева за сайта goguide.bg.
Свикнали сме големите любовни истории да са драматични, дълбоки и тъжни. Свикнали сме в книгите и кинолентите да виждаме разплакани момичета и мъже с болка в сърцата и нещо силно с лед в ръката.
Свикнали сме на клишета. Животът обаче не ги харесва, ние също, ето защо ще обърнем поглед към една различна любов. Представяме ви
една типично българска история. И като такава тя не е тъжна, не е по холивудски предсказуема и не е за пример.
ТЯ Е ГОЛА, НАХАЛНА И МЛАДА. ТЯ Е ПИЯНА И ЩАСТЛИВА, ИЗВЪН КЛИШЕТО. ТЯ Е ЛЮБОВТА МЕЖДУ НЕУСТОИМАТА КАТЯ ПАСКАЛЕВА И ЕДИН ОТ НАЙ-ГОЛЕМИТЕ ХУДОЖНИЦИ НА БЪЛГАРСКОТО СЪВРЕМИЕ – ГЕОРГИ БОЖИЛОВ – СЛОНА.
Тя се пие на екс, а ние ви я наливаме. Бавно…
ТЯ…
Катя Паскалева се ражда в Петрич през 1945 и не след дълго се разбира, че малкият град е тесен за черните маслинови очи и огнения характер на малкото Кате.
Като буре с барут са и
думите, и погледите на бъдещата Мария от „Козият рог“
още докато учи в гимназията. Изборът й на образованието не учудва никого и през 1967 година бурята Паскалева завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на Методи Андонов.
ТОЙ ...
Неговата ракия е друга. Той се ражда в град на художници, поети и артисти. Проплаква за пръв път на място, където всеки камък е история, а бохемата не е просто шайка пияни интелектуалци, а истински творци, следвани от орди обожателки, музи и разплакани съпруги.
Той се ражда на 13 юни 1935 в културното сърце на магнетичния Пловдив. Още от малък на преден план излиза талантът му да рисува, а нестандартният му подход и разпознаваем почерк го превръщат след време в истинска легенда. След като завършва ВИИИ „Н. Павлович“, следват участие на Първото международно биенале на младите художници/Париж, над 25 самостоятелни изложби, наградата на СБХ и званието „заслужил художник“ през 1979 година. Слона е част от така наречената „Пловдивска школа от 60-те“, а това, за което и до днес мечтаят всички творци по целокупната земя, той среща абсолютно случайно. Муза! И то каква!
ИСКРАТА…
Начо Културата е истинският сватовник между талантливата двойка. Заради 60-те години и лекото разхлабване на идеологическата хватка има възможност за образуване на миниобщества в Пловдив. Той е в центъра им, а в тях младежите танцуват, пишат, творят и
буквално създават един нов свят на свободата, в
който таланти като Божилов и Катя могат да поемат
необходимата им глътка въздух, нужна за летеж.
Студентите по актьорско майсторство на Методи Андонов, сред които е и Катя, често прескачат до „свободната зона“ в Стария град и именно там тя вижда за пръв път платната на Слона. Паскалева е омагьосана от мащаба, цветовете и нахалната прямота на тези творби и се влюбва първо в тях. Актрисата Соня Маркова разказва как Катя остава смаяна от абстрактните картини и любовта й пламва първо на интелектуално ниво. При Божилов нещата обаче не остават само в сферата на духовното, а сякаш огън преминава през тялото му, когато вижда черните магнетични очи на Катя и дългата й абаносова плитка.
СЛЕД ФЛИРТ, КРИЕНЕ И ТАЙНИ СРЕЩИ СЛОНА НАПУСКА ИНЖЕНЕРКАТА АНА, ЗА КОЯТО Е БИЛ ЖЕНЕН И СЕ ВПУСКА В ОПИЯНЕНИЕТО НА ТАЗИ НОВА И ЛУДА ЛЮБОВ.
ПОЖАРЪТ…
Днес може би това е класическо стечение на обстоятелства, но по онова време мълвата за тази гръмка и неприлична любов оглася тепетата и модните кафенета в цял Пловдив. Разведеният художник и младата актриса са основна тема за обсъждане както на светски събития, така и във всяка арт кръчма в Стария град. Катя и Божилов не остават и извън полезрението на местната милиция, която не може да преживее тази
явна демонстрация на разкрепостено поведение,
която слага петно върху целия
измислен морал на комунистическото благоприличие.
ТЯ Е „РАЗВАЛЕНА“, „ПОКВАРЕНА“ ЖЕНА. ТЯ ПУШИ, ПИЕ, СЛУША ДЖАЗ, ТАНЦУВА И ЦЕЛУВА – НАЙ-ВЕЧЕ НЕГО, И ТО НА ПУБЛИЧНИ МЕСТА. ТОЙ Е ИНАКОМИСЛЕЩ, ИЗВЪН СИСТЕМАТА, БЕЗСПОРЕН ТАЛАНТ И БЕЗСПОРНО „ОПАСЕН ЕЛЕМЕНТ“, С КОЙТО ТРЯБВА ДА СЕ ВНИМАВА. ТЕ НЕ КРИЯТ ТАЗИ ЛЮБОВ, А НАПРОТИВ.
Устройват й такива празненства, че историята още помни Начо Културата, художниците Илияна Камбурова – Лячо, Димитър Киров и съпругата му балерината Русалия, които вдигат цял Пловдив във въздуха с шумните си соарета и безкрайни веселби.
През 1967 г. двамата решават да сключат брак, но извън Пловдив. Причината е „лошата репутация“, която имат пред властите. Почерпката обаче е в „Алафрангите“ и е толкова пъстра, че женитбата им не остава тайна.
След това Катя е разпределена в театъра в Добрич. Слона я следва, а двамата живеят там като в приказка, полята с много водка и малко чай.
Чаят е чест гост на трапезата в малката им квартира, където Паскалева учи ролите си, Божилов рисува, а парите никога не стигат, защото най-често са похарчени предишната вечер в шумни купони и почерпка на верни приятели.
Най-легендарната история е тази от 17 декември 1967. Начо Културата е наредил 33 акварела на Георги Божилов – Слона в „Червеното пони“, а това е първата изложба в Стария град. По това време Слона е при Катето в Добрич. Те отново са без пукната стотинка и няма как да дойдат в Пловдив за откриването, защото дори нямат пари за билет. Начо Културата на прага на нервна криза събира пари (от всеки по нещо) и ги изпраща на бедната двойка.
Картините са подредени, поканите разпратени и всички тръпнат в очакване. Тогава обаче влюбените отново не пристигат, защото чисто и просто сядат и изпиват получените пари с други видни театрали в тогавашния Толбухин, а на следващия ден изложбата е открита без художника.
„НАЙ-ХУБАВИТЕ ГОДИНИ ОТ МОЯ ЖИВОТ“
Така нарича Паскалева времето си в Пловдив, в който се връща след като е разпределена в Пазарджишкия театър. Тя живее със Слона и другарува с най-светлите умове и най-големите чешити на епохата. По онова време Златю Бояджиев пожелава да я рисува, а Мия, дъщерята на Слона от първия брак, си спомня и до днес:
КАТЯ КАРАШЕ ЕДНА ЧЕРВЕНА ШКОДА. ВИНАГИ РАЗБИРАХМЕ КОГА СЕ ПРИБИРА, ЗАЩОТО БЛЪСКАШЕ КОЛАТА ИЛИ В МИТРОПОЛИЯТА, ИЛИ В НЯКОЙ БОРДЮР. БАЩА МИ УМИРАШЕ ОТ СМЯХ. ДВАМАТА НИКОГА НЕ ГОВОРЕХА ЗА ЧУВСТВАТА СИ. ТЕ СЕ ЧЕТЯХА В ОЧИТЕ ИМ. У ДОМА ТЯ СЕ ОБРЪЩАШЕ КЪМ НЕГО СЪС СЛОНАКИ, А ТОЙ Я НАРИЧАШЕ ТРОПИ ИЛИ ТРОПОЛЕ. НЕ СЪМ ГИ ЧУВАЛА НИКОГА ДА СЕ КАРАТ. БЯХА ЛЕЖЕРНИ ХОРА. ПО ЦЕЛИ НОЩИ СИ ГОВОРЕХА ЗА ИЗКУСТВО – ЗА ТЕАТЪР, ЗА КИНО, ЗА МУЗИКА, ЗА ЖИВОПИС..
„ЗА ДА МИ Е ХУБАВО, МИ ТРЯБВА ЕДИН СТЕК „МЕЛНИК“
И ЕДНА ВОДКА №5...“
След около десетина години съжителство Георги Божилов и Катя Паскалева се разделят.
Раздялата е лека, също като любовта им. Без драми, ненужни обяснения и излишна показност. Причините са много, като основната е, че Катя се влюбва в документалиста Иван Росенов.
Слона умира в катастрофа на 30 май 2001 г., а Катя научава вестта в българското посолство в Париж, където е за операция на рак на гърлото. Там тя е с новата си любов Иван Росенов, но когато чува фаталната вест, просто излиза от стаята. Малко по-късно Иван Росенов я намира на колене пред една от картините на Слона, окачени в посолството.
Катя си отива от този свят на 23 юли 2002 година, едва на 56 години. Накрая изгубва гласа си и записва мислите си на малки листчета, които по-късно Росенов издава в книга.
Но това не е споменът, с който неудържимата, вихрена и живееща Паскалева би искала да бъде запомнена.
Тя мечтае да остарее „като катедрала, не като цървул“.
Тя е първата чисто гола жена в българското кино и играе, обича и диша като за последно, без драми.
Тя казва, че е живяла „красиво и безотговорно“ и не съжалява за нищо.
Тя има нужда само от един стек „Мелник“ и една водка №5, а ние си палим цигара за нея и за тази любов. Любовта, която се празнува, а не се страда. Любовта, за която се изпразват чаши и се правят акварели.
Скандалната любов, която не се срамува от собственото си щастие. Красива и безотговорна – такава, каквато трябва да е. Такава, каквато си заслужава. Наздраве! Без извинения!
