На 16 юни тази година се навършват 96 години от рождението на актьора, който цял живот мечтае за ролите на Хамлет и Дон Кихот, но режисьори и публика искаха той да ги разсмива.

Кога ще изиграя Хамлет или Дон Кихот?“, споделя актьорът Георги Парцалев пред колежката си Татяна Лолова при последната им среща през март 1989 година. Няколко месеца по-късно, на 31 октомври, комикът умира от левкемия в Правителствена болница.

ЦК на БКП забранява поклонението пред тленните му останки да е в Сатиричния театър. Изпращането му на Централните софийски гробища предизвиква невиждано стълпотворение от хора.

Актьорът не сбъдва мечтата си да изиграе големите драматични роли в театъра.

Сълза и смях

Парцалев е на върха на популярността си. Обикаля цялата страна, пълни стадиони и площади със скечове.

Киното обаче постепенно го открива. Трябва да минат години преди режисьорите да му дадат големи роли в „Сиромашко лято“, „Тримата от запаса“, „Два диоптъра далекогледство“ и с „Деца на море”. Запомнящите се роли на големия екран опровергават скептиците , че характерната външност и особен глас на актьора ще го лишат от участието в киното.

За съжаление някои от най-интересните му роли на големия екран не виждат бял свят, докато актьорът е жив. Филмовите му изяви не са много на брой, но оставят трайна следа у зрителите. И въпреки смеха, който буди сред малки и големи като чичо Манчо от „С деца на море“ или като циганин, баща на 13 деца във „Вечни времена“, най-любимата му кинороля ще остане Иван Стайков в шедьовъра на режисьора Зако Хеския „Тримата от запаса“, където си партнира с Никола Анастасов и Кирил Господинов. 

ГЕОРГИ ПАРЦАЛЕВ: Тази роля не стана лесно като други. Опъна ми се в началото. Чудех се откъде да я подхвана. Беше различна, многопластова, дълбока. Знаех, че е важна за мен. И за публиката! Трябваше да покажа , че го мога и другото в актьорлъка – да разплача. Винаги съм харесвал сложни задачи, в които трябва да се замислиш откъде и как да ги почнеш. Важни са ми тези роли. Те отговарят на човешката ми природа. Аз не съм само весел, усмихнат и забавен в ежедневието си. Понякога съм тъжен. В ролята на фронтовак вложих много емоция. Благодарен съм на Зако Хеския, че беше търпелив с мен.

Никой в екипа на продукцията не вярва, че комикът ще се справи със сложния образ на съботянина Иван. Единствено режисьорът предчувства, че това е роля по мярката на Парцалев. Двамата се срещат на няколко пъти преди актьорът да приеме предложението.

ЗАКО ХЕСКИЯ: В Парцалев има една дълбочина и парадоксалност, които го правят различен. Неговото излъчване на зевзек е подвеждащо. Той е интелигентен и дълбок, многопластов. Всеки друг би се плъзнал по повърхността на образа, но не и Парцалев. Защото той беше натрупал болка. Имаше нещо недоизказано. В началото сякаш се дърпаше да навлезе по-дълбоко в героя. Сякаш включи целия актьорски потенциал, за да се предпази от това чувство за уязвимост, което носи героят му. И наистина е несправедливо, че за тази си работа той не получи награда за мъжка роля на фестивала във Варна. Признание, което му подхожда.

След като Хеския убеждава Парцалев, че ролята е за него, актьорът започва сериозна подготовка по образа. Среща се с истински съботяни, които успяват да го убедят, че страното поведения на героя е достоверно за сектант.

ГЕОРГИ ПАРЦАЛЕВ: Може би работата ми върху образа на Иван е най-сериозната в киното. От срещите със съботяните разбрах какво е да откажеш да носиш оръжие, защо не искаш да носиш оръжие. Потънах в един свят, който не познавах, но научих толкова много за мотивите на човек да отстоява принципи, дори с риск за живота си. Ролята на Иван днес нареждам сред най-доброто, което съм направил като артист. 

Ревност

Екипът на филма „Тримата от запаса“ работи при изключително трудни условия. Малцина знаят, че между Парцалев и Никола Анастасов имало проблем.

Колеги на сцената в Сатиричния театър, двамата с години дума не си продумвали. Причината е, че Парцалев имал флирт с Мария Косева, звезда на музикалната сцена през 50-те и 60-те години от ранга на Емил Димитров. Георги се познавал с нея от общи участия на естрадата. Тя изпитвала симпатии към него. Техните отношения никога не минали приятелската граница, но след като Мария се омъжва за Никола Анастасов, се намира „приятел“, който му казва, че Мария и Парцалев са имали и „други“ отношения. Така между двама от най-обичаните български комици се появило напрежение. Снимките на „Тримата от запаса“ го тушира. Съвместната им работа помага на двамата да разберат, че много повече неща ги събират, отколкото разделят. Снимките минават в добра творческа атмосфера, макар Парцалев и Анастасов никога да не стават близки.

В началото на 70-те години Парцалев е истинска звезда, докато кариерата на Никола Анастасов все още набира скорост.

Има една сцена от филма, в която камионът на тримата герои затъва в кал. По предварителен план всичко се снима в един дубъл, защото нямало резервни дрехи за актьорите.

В покрайнините на село Бърдарски геран, където се снима голяма част на „Тримата от запаса“, появата на Парцалев предизвиква истински фурор. Хората толкова искали да се докоснат до своя любимец, че го дебнат след снимки и го канят на вечери и обеди. Той, разбира се, отказвал, защото искал да си почива и да се готви за ролята.

Безспорно ролята на Иван е постижение в българското кино. Какво е учудването на публика и артисти, когато на фестивала на българския филм „Златна роза“ във Варна наградата за мъжка роля не отива при Парцалев, а при колегата му Кирил Господинов за ролята му на Спиро Стоименов. В знак на солидарност със своя кумир Господинов отказва отличието.

За нито една своя изява в киното и театъра Георги Парцалев не получава отличие. Обясненията са различни.

СТОЯНКА МУТАФОВА: Всички знаеха, че публиката го обожава. Но в онези години на мъжете с нежни обноски не се гледаше с добро око. И беше немислимо да се изтъкват. Имаше изключения, разбира се, като Емил Димитров. Но наградите бяха немислими за Пацо. Мисля, че той го знаеше. Не се и натискаше. Беше му мъчно, но никога не коментираше това.

Един друг живот

Зрителите се тълпят в Сатирата, за да видят своя любимец на сцената, а прохождащият Телевизионен театър му предлага интересни актьорски предизвикателства. Парцалев свиква с мисълта, че ще е трън в очите на някои заради своята сексуалност.

В онези години това е тема табу. Публична тайна, която върви от уста на уста, но никой не си позволява да коментира публично.

Признанието на публиката го прави спокоен в избора му как и с кого да живее.

В квартирата му в центъра на София се събират избрани приятели. Той няма време за разточителни купони. Работи много и се грижи за своите родители.

Ангелина Димова е българка, която емигрира във Франция. Работи в парфюмерийния бизнес. Разполага със средства и е безнадеждно влюбена в актьора. Запознават ги общи приятели. Излизат заедно с компании, гледа го в театъра. Обсипва го със скъпи подаръци. За разлика от Парцалев, който я възприема като добър приятел, тя има по-сериозни намерения. Мечтае да бъдат семейство, въпреки слуховете. След една вечер в бара на хотел „Балкан“, когато комикът се отпуска и флиртува с непознат пред очите й тя разбира, че в живота на актьора няма място за нея. 

АНГЕЛИНА ДИМОВА: Примирих се с мисълта, че няма да бъдем семейство. Остана ми надеждата, че поне ще запазим приятелството си.

Ангелина ще остане една от малкото дами, допуснати по-близо от актьора.

ГЕОРГИ ПАРЦАЛЕВ: С нея имах хубаво приятелство, но когато желанието й да контролира живота ми се засили, трябваше да поставя дистанция. Проблемът с дамите, които искаха да бъдат част от моя свят, идваше, когато те решаваха, че могат да диктуват начина ми на живот. За мен свободата – лична и творческа, винаги е била над всичко.

Още една, този път мистериозна дама от Велико Търново години наред се опитва да влезе в живота на актьора. В продължение на години тя му изпраща любовни писма. С всяко изминато става все по-настойчива за среща.

Първоначално Парцалев е трогнат от вниманието. В живота си актьорът е ухажван от своята публика с писма и подаръци. Този път е различно. Георги постепенно разбира, че подобна близост с непозната би била пагубна за него. Би загубил свободата си.

ГЕОРГИ ПАРЦАЛЕВ: Най-ценното притежание е личната свобода. Тя не е вещ, не е трофей да се окичиш с него. Свободата е избор. През по-голямата част от живота ми съм се съобразявал с другите – с техните очаквания и претенции към мен. Така съм възпитан от родителите си.

От малък те повтаряха, че е важно да съм в услуга на другите, да внимавам какво говоря, как се държа, как се отнасям към хората...

Години минаха в страх да не обидя, да не се изложа.

Щастлив съм, че избрах сцената, защото тя ми даде свободата да бъда себе си.