Навършиха се 45 години от смъртта на Златю Бояджиев, смятан за един от най-самобитните български художници на XX век.

Роден е на 22 октомври 1903 г. в с. Брезово, а умира на 2 февруари 1976 г.

Неслучайно споменаваме тези дати, защото внучката му Цена Бояджиева, която наскоро си отиде от живота също на второ число, беше убедена, че двойката е кармична  за рода им. Тя беше сигурна, че в съдбата на гения на четката няма нищо случайно. Разказва, че година преди големият художник да получи първия инсулт, е искал да смени стила си.

Тъкмо по това време се завръщат с Давид Перец и Васил Бараков от Италия, където обикалят музеи и галерии, разбира се, на собствени разноски.

Тази история тя е чула от баба си Цена - невероятната жена, която остава до Златю до последния му дъх и трепери над живота и таланта му. “Дядо винаги се прибираше в 20,30 ч.

Закъснееше ли,

семейството

изпадаше в истерия.

Баба започваше да го издирва - по болници и морги. Веднъж той отиде при нестинарите да ги рисува, друг път влезе да оперират хернията му, но не искал да ни притеснява.”

Златю, който обожава Дон Кихот и Санчо Панса, ги скицира на 27 януари 1976-а. Прибира се късно вечерта и както е с обувки и палто, хваща молива. “Дон Кихот! Пено! Голям!”, казва той на внучката си тогава. (Не можел да произнася името Цена - б.а.) “На неговия език това означаваше, че ще рисува наистина грамадно платно.

Почина 5 дни по-късно.

Трябваше за ден да направи нещо спешно - за подарък на някого “от горе”. Баба ми се възпротиви: “Златю е много уморен, оставате го, не настоявайте”. Но те - двама от най-известните ни телевизионни журналисти - държаха на своето. Дядо нарисува картината и след ден поучи последния инсулт”, припомня си тя в едно интервю.

Първия си инсулт получава на Димитровден през 1951 г. Връща се вкъщи преуморен - рисувал е огромно платно в Димитровград с работници от Химкомбината по поръчка. Става му лошо и наемат файтон до болницата. Златю знае, че в това състояние е опасно да се друса по паветата, но близките му са непреклонни. По пътя получава втори и трети удар. Следващите 20 дни остава в безсъзнание.

Никой не вярва, че ще оживее. “Цена, ще взема икона на Света Богородица от църквата - сложи я под възглавницата на Златю. Само за тази нощ - сутринта ще я върнем”, предлага роднина на семейството. И призори той дава признаци на живот.

Първата картина, която рисува с лявата ръка, е портрет на съпругата му. Докато се научи да си служи с нея,

закрепвал молива или четката с връзка за обувки,

прекарана през илик на сакото му, за да не го изпуска и губи. Семейството живее в Пловдив и за да го изхранва, рисува картички за богати арменци.

“Той беше най-стабилен в цялата фамилия - като поведение, дух, отношение към живота. Независимо от последиците от инсулта. Не можеше да говори много, но енергията му се чувстваше във всичко, което правеше.

Всяка сутрин ставаше в пет часа и будеше всички: “Айде, работа”. Беше много грижовен. Минаваше през Халите и от показния магазин купуваше банани - голям празник. Два за него и три за мен. За никой друг в къщата. Много се обичахме. Поръчваше риба и месо, а ние ходехме да вземаме пазара от съответния щанд. Пиеше по кафе в Млечния бар, обядваше във вегетарианския ресторант и след това отиваше в ателието да работи.

Харесваше хубавите жени. И чешитите.

Водеше редовно вкъщи Яшара и Зюмбюла - много колоритни цигани. Канехме ги на обед и им давахме дрехи, обувки, храна.

Дядо казваше, че пред Аллах всички сме равни”, неизчерпаема е в спомените си внучката.

В ателието си има само пружина,

кръгла маса и пирон на стената, на който да закачва палтото си, докато работи. Следобед подремва облечен, дори не сваля обувките си, а цялото семейство пази пълна тишина. С картините си пълни една пристройка. Негов приятел го убеждава да ги снима и оттогава той не сваля фотоапарата. А творбите му наистина са много - където и да отиде, сяда и рисува.

А рамките си сковава сам от стар сачак с помощта на един съсед. “От това са рамките на големия Златю! А тоалетната ни беше външна!”, разказва Цена.

“В ателието пристигаше към 6,30 - 7 часа - разказва за баща си Георги (синът умира на 80 г. - б.а.) . Работеше докъм 11,30 ч. Следобед отново идваше в ателието, дремваше малко и продължаваше да работи докъм 4 ч. Всеки ден правеше по една картина. Разбира се, големите работи рисуваше по-дълго. Вкъщи имаше

купища скицници, изпълнени с хора, дървета, животни.

Трябва ли му нещо от тях - отвори скицника, погледне и го вкара в картината си. Скиците си правеше от натура.”

В началото на 1968 година маестрото прави голяма изложба в София. Впечатлението от нея е толкова зашеметяващо, че тогавашната преса го нарича “Златен Златю”.

Художникът рисува всичките си роднини.

Щом каже на някого да позира, нямало никакво извинение, а често това продължавало с часове. Цена и майка ѝ са в “Кочо Честименски”, а любимата снаха на маестрото е основната фигура в огромното платно “Баташкото клане”.

Внучката, която беше галеристка, носеше у себе си една тъга - убедена е, че дядо ѝ почти не е излизал от България като творец, за да се съизмери с други творци, да бъде сред други култури.

Разказва един особено интересен пример - било уговорено да се снима документален филм за Златю и за Пабло Пикасо. Великият испанец се съгласил да се срещне с българския си колега, когато видял негови картини. Идеята била на БНТ, а там екипите се изпокарали кой да отиде при Пикасо.

И проектът се провалил...