За летящите хора, копчето за сън и златното ключе на великия Валери Петров

21.04.2021 Маргарита Петкова
Рицарят на изящното слово, мъдрецът Валери Петров. Сн. 24 часа
Рицарят на изящното слово, мъдрецът Валери Петров. Сн. 24 часа

В памет на великия рицар на изящното слово Валери ПЕТРОВ, който e роден на 22. април. 

По пода на тавана са разпилени купища книги. Отдавна потъмнелите рафтове на стените са задръстени от многобройни картини и снимки - спомени от един пълноценно и достойно изживян живот.

Собственикът на малката и зле осветена стаичка понякога не излизал дни наред и просто пишел. Допускал в своята малка вселена само най-близките си, и без това не бил привърженик на светските сбирки. Достатъчно му било да общува с книгите си, от които черпел вдъхновение за създаването на едни от най-красивите български стихотворения, филмови сценарии, преводи.

Сега стаята на Валери Петров е празна.

Пред дома му от дни се събират съседи, които до последно се надяват поетът да се оправи. Животът обаче следва естествения си ход. Собственикът на малкия таван никога повече няма да се върне. Великият ни поет си отиде от този свят на 94-годишна възраст през лятото на 2014 г. 

Ето какво написа тогава голямата поетеса Маргарита Петкова.

Пазете златното ключенце на Валери Петров!

"Kопчето ми за сън отказа да работи. С него приспивах децата си. Често го натисках и за самата себе си. От седмица насам престана да действа. В буквалния смисъл. Споделям, не каканижа дитирамби. Сънят, този, земният, е невъзможен, когато Големият сън спусне крило над Големия малък човек.

Този сън вече взе във вечните си обятия Валери Петров. Тук тривиалните в подобни случаи

шаблони от рода на напусна ни завинаги,

отиде си от нас, пресели се в по-добрия свят, отвъдното ни отне и т.н. просто не вървят. Валери не ни е напуснал -

той остава със стиховете и преводите си, с пиесите и

сценариите за едни от най-добрите български филми.

Неговото творчество не си е отишло с тленното му тяло, стои си насред нивата на българската литература и класовете му са пълни със златни зърна.

Какъв е оттатъшният свят -

никой не се е върнал да разкаже,

както казваше татко ми, преди и той да хване пътя към него.

Отказвайки да приема смъртта на близките си, просто си представям, че са заминали за Бразилия и един ден ще се съберем там. Нали флотилията за Бразилия е безчетна и значи надежда има за всички. Това е светлата ми тъга. Тя ме държи за живота.

Дори сега, когато не зная след колко нощи и дали ще проработи отново копчето ми за сън. Това е метафора. Защото

ще приспивам с вълшебните думички на Валери внучката си

и следващите си, дай боже, внуци. Моето безсъние си е моя работа. Или не само.

България не спи спокойно. България жали за своя Поет.

България няма да го забрави.

Ще й липсва погледът му зад дебелите стъкла на очилата, тихата му усмивка, хитрото пламъче, озарило лицето му, бръчиците по загриженото му бащински чело. Това са острите физически липси - и аз все още не мога да си представя, че Валери го няма, че утре, вдругиден, след месец няма да го срещна, да чуя неговото “Здравей!”, ръката ми да легне удобно и уютно в неговата. Не си позволявам да фамилиарнича, наричайки го по малко име. Така си говорехме въпреки разликата във възрастта и още по-голямата в таланта.

Валери Петров никога

не е шествал през света в мантията на величие,

с каквато сме виждали и продължаваме да виждаме как се загръщат незначителни, но с огромно неподплатено его, хора, дето се наричат ковачи на литературата, строители на словото, стожери на културата.

Иначе нямаше да бъде това, което е. Тук миналото време не съществува. Големият творец живее винаги и само в бъдещето. Щастливи сме, когато за кратко сме негови съвременници.

Е, аз съм между щастливците.

Когато си отиде някой голям, изведнъж се нарояват пълчища от биещи се в гърдите “първи приятели”. Не съм от тях. Седели сме, пътували сме, говорели сме си. Не сме се напивали и не сме се тупали по раменете. Но общението ми с него е много по-ценно от общуването с други, с които животът ме е срещал далеч по-често и, в повечето случаи, доста по-безсмислено.

Това не е спомен за Валери Петров. Това е опитът ми за равносметка пред литературата. Учила съм се на поведение от него.

Толкова голям, а толкова неприемащ заслужените комплименти.

С едно махване на ръка, с едно накланяне на главата, с едно непритворно “Недей така...” на моите плахи от неуобство пред величината му възторзи “Валери, ти си...!” Какво? Чудо? Явление?

Гений? Всичко това съм си го мислела и вярвам, че е точно така. Хайде да не се лъжем - повечето от вас са от моята страна, на моето мнение. Другите? Те си имат някакво оправдание. Но не и лешоядите, които няколко дни вече чертаят своите кръгове в ниските си и още по-низки полети над публичното пространство.

Тъй като лешоядът на пълен стомах не може да лети, ще клекнат пак на своето си парченце земичка и ще вирят шии кой ще бъде следващият, над когото да връхлетят.

Те не интересуват никого, просто цапат -

с изказвания, с тъпи писания, с грозотата на бездарието си. Само един апостроф към тях, щедра съм и ще ги вкарам в историята на българската литература, защото по своята същност са еднодневки и нямат друг начин да влязат там, където не им е мястото: Любомир Левчев написа преди много години “Бездарието е фашизъм!” Е, по тази логика, абсолютно прави сте, неуважаеми бездарници - Валери е най-големият съвременен комунист!

Толкова е талантлив, че не можете прахта под обувките му да достигнете по ръст. Точка.

Не аз - бъдещето дава тази оценка. Коя съм, че да говоря от името на бъдещето - попитайте внуците ми. Красиво се опасявам, че и вашите внуци ще застанат на моя страна.

Наистина, когато става въпрос за Валери Петров - procul este, profani! Не ви обиждам, цитирам ви Вергилий. Не ви го превеждам, защото Преводачът беше пак същият Валери.

На него дължим цялото творчество на Шекспир. Аз не познавам в детайли преводаческото изкуство, знам само, че то е

единственото изкуство без муза.

Трудна, трудоемка и неблагодарна работа е. Не мога да кажа колко точно години, но не са една, две или пет, Валери Петров загърби собственото си творчество,

за да влезе в кожата на Шекспир.

Питала съм го как се е решил на тази жертва, свивал е благо рамене - трябва.

Питала съм го по повод безбройните завистливи спекулации, че превежда с подстрочник от руски, че преводите му са неточни, че какво пък чак толкоз върши, благо се е усмихвал - хората нека си говорят, важното е да си вършиш работата.

Благ човек. И благословен.

Без капка суетност и суетливост около собствената си личност.

Когато ми подаряваше една от последните си книги “От иглу до кюнец”, набърчи чело, след като беше вече написал името ми и някак по детски притеснено попита “Нали мога да ти напиша “колегиално”?

Валери, ВАЛЕРИ!, ме питаше разрешавам ли да се нарече мой колега по перо! И нямаше грам притворство в този въпрос, такъв си беше -

етичен, деликатен, изтъкан от такт и достойнство.

Затова копчето ми за сън не работи и не ми дава покой мисълта, че замина за Бразилия. Ако някой не може да разбере

защо точно Бразилия,

да прочете приказките на Киплинг в неговия превод.

Ако някой не може да разбере защо казвам, че

летящите хора осъмнаха с един по-малко, да чуе песента.

Ако някой не може да разбере, когато изплаквам, че го няма вече

нашият продавач на надежда,

да цъкне в гугъл и да види стихотворението на Джани Родари, което три поколения си тананикат пак благодарение на Валери.

Ако някой още не е разбрал какво загуби България, дано децата му и внуците му помогнат един ден да разбере.

И си мисля за “Слънцето и сянката” - стар, стар филм по негов сценарий.

За Слънцето и за сянката си мисля.

Щом има слънце, задължително съществува и сянка.

Щом има Добро, за съжаление не може да няма зло.

Природна и творческа закономерност.

Слънцето от творчеството на Валери Петров ще продължава да ни свети и да ни топли - и нас, и бъдещите поколения. Защото

всеки негов стих е едно златно ключенце,

един универсален шперц към надеждата за всички.

Просто го пазете в сърцата си.

Сбогом, Валери! Благодарим ти за крилете, които ни остави.

Ще се опитваме да сме от летящите хора.

Честна мускетарска!