По едно от бягствата от затвора на Теодоро Петкоф е заснет съветският филм “Тази сладка дума свобода”.

Великият роман на Габриел Гарсия Маркес “Сто години самота” излиза през 1967 г.

През 1982 г. получава Нобеловата награда за литература. След смъртта му през 2014 г. тогавашният президент на Колумбия Хуан Мануел Сантос го нарича “най-великия колумбиец за всички времена”.

Може би малцина българи обаче знаят, че за “Сто години самота” през 1972 г. Маркес получава литературната награда “Ромуло Галегос” и подарява чека за нея от 22 750 долара на своя приятел Теодоро Петкоф - венецуелски комунист от български произход.

Това пише американският професор Джералд Мартин, един от биографите на колумбиеца, в своята внушителна книга “Габриел Гарсия Маркес. Един живот”.

Наградата “Ромуло Галегос” се дава за роман на испански език. Учредена е през 1964 г. от президента на Венецуела Раул Леони и е наречена на венецуелския писател и политик Ромуло Галегос. Носителят на наградата се определя от самото правителство на Венецуела с помощта на Центъра за латиноамерикански изследвания, който също носи името на Галегос.

Първоначално се връчва веднъж на пет години, а от 1987-а - веднъж на две. Победителят получава златен медал, грамота и паричен чек.

Неин първи носител през 1967 г. е Марио Варгас Льоса от Перу за романа “Зелената къща”, вторият през 1972 г. е Маркес. Двамата се запознават при награждаването на перуанеца и след това между тях има

странно приятелство, белязано с много драматични сблъсъци.

Варгас Льоса си прибира паричната награда и отказва да дари сумата в помощ на “каузи, подкрепяни от кубинската революция” и “въоръжената борба в Латинска Америка”.

Публиката силно се вълнува какво ще направи с парите Маркес. Веднага след церемонията по награждаването пак го питат за това. И той казва, че е изморен от бедността и затова ще си купи още една яхта от приятели в Каракас или Барселона.

В действителност Маркес подарява сумата на една дисидентска венецуелска партия. Тя се казва “Движение за социализъм” и неин лидер е Теодоро Петкоф, бивш член на Комунистическата партия на Венецуела. Маркес нарича Петкоф “приятел от дълги години”, освен това и двамата вече са разочаровани от съветския комунизъм и отношението на Москва към латиноамериканските проблеми.

На другия ден след получаването на наградата Маркес с голяма чанта, придружен от баща си Габриел Елихио и по-малкия си брат Елихио Габриел, двама журналисти и един фотограф отива в банка в Каракас. Там осребрява чека и цялата компания отива в централата на “Движение за социализъм”, където предава парите на Теодоро Петкоф.

Маркес официално заявява, че тези 22 750 долара всъщност са за политическото списание, издавано от движението, и че младата формация трябва да бъде подкрепяна, защото е скъсала връзките си с комунистическите модели и закостенелите догми, и че Латинска Америка има необходимост от такъв тип млади движения.

Въпреки тези обяснения Маркес е затрупан с критики от левите, които го наричат “сектант”, и от десните, за които той е “подмолен”. За Москва пък е “реакционер и ренегат”.

Може би най-гневен от постъпката на сина си е бащата Габриел Елихио, чието най-голямо постижение в живота е авторството на 11 законни синове и дъщери и поне 4-5 - извънбрачни. Габриел Гарсия Маркес е най-големият от всички тях.

Силно недоволен, че не получава дори цент от наградата на сина си, той заявява пред журналисти в Каракас: “Габо е много потаен. От малък си беше такъв, вечно ще съчини по някоя история...”.

Кой е Теодоро Петкоф?

Потомствен комунист трето поколение.

Баба му Райна и дядо му Тодор, на когото е кръстен, са от Пазарджишкия край - членове на БРСДП (т.с.) и нелегалната БКП. Баща му Петко Тодоров Петков участва в в подготовката на Септемврийското въстание през 1923 г., за което получава смъртна присъда. Успява да избяга във Виена, където известно време работи с Георги Димитров.

Завършва индустриална химия в Чехословакия, където се жени за полската еврейка, лекарката Ида Малек, също комунистка. Двамата заминават за Венецуела.

Освен Тодор, роден на 3 януари 1932 г., те имат и близнаци - Любомир (Любен) и Мирослав (Мирко). И тримата братя участват във въоръжената борба на Венецуела през 60-те години на 20-и век. Мирко е убит при протестна акция срещу диктатора Марко Перес Хименес. Любен след революционни мисии във Виетнам, Пекин и Куба умира от рак през 1999 г. в Лондон.

Най-драматичен е животът на Тодор Петков, който във Венесуела променя името си според местния тертип на Теодоро Петкоф. 17-годишен, влиза в Комунстическата партия на Венецуела. Докато учи икономика в националния университет на страната, е водач на студентската организация там.

Той е един от ръководителите на Комунистическата партия на Венецуела до 1970 г. Арестуван е много пъти, пет години изкарва в затворите. Става прочут с двете си бягства от тях.

Първия път се спуска по въже, направено от чаршафите на леглото му, от 7-ия етаж на военна болница, където уж се лекува.

Втория път се промъква през тунел, прокопан от другарите му, от магазинче, което те наемат на улица срещу военната крепост Сан Карлос.

По тази история е заснет съветският филм

“Тази сладка дума свобода”.

През 1971 г. Петкоф напуска комунистическата партия и създава социалдемократическото “Движение за социализъм”, за което вече стана дума. През дългия си живот той е бил професор по икономика в националния университет, сенатор, двукратен кандидат-президент, министър на икономиката, главен редактор на вестници, автор на няколко теоретични книги.

Посещава България за първи път през 1960 г., после още няколко пъти и за последно през 1994 г.

Умира на 86 г. на 31 октомври 2018 г. в Каракас.

А на Габриел Гарсия Маркес се случват още две неща, свързани с България - едно добро и едно лошо.

През 1976 г. писателят получава Международната награда за мир, демокрация и социален прогрес.

Наградата му е връчена от Тодор Живков в Мексико,

където той е начело на голяма българска делегация. Докато “поливат” отличието, посланикът ни в Мексико Богомил Герасимов води Маркес при ген. Илия Кашев, личен охранител на Живков. Генералът вади запечатан плик и го подава на писателя. А дипломатът обяснява, че към наградата има и скромна сума от 5000 долара.

Маркес пъха плика в джоба си и казва: “Ще ги подаря на някоя благородна кауза. Благодаря!”.

През 1993 г. преводачът на Маркес Румен Стоянов го осведомява, че издателите му в България въртят далавери с тиражите, продажбите и печалбите от книгите му. Писателят забранява неговите произведения да се печатат и тиражират в страната ни.

През 2010 г. литературните агенти на писателя все пак успяват да се споразумеят с българско издателство за нови издания на творбите на великия колумбиец.

На 17 април 2014 г. Габриел Гарсия Маркес умира в Мексико на 87-годишна възраст.