Днес, 1 март, излиза едно необикновено издание на сп. ЛИК, брой, посветен на Максим Минчев - генералния директор на БТА, отишъл си без време от COVID-19 през ноември миналата година.
То ще бъде представено в мултимедийния център на БТА, който също от днес ще бъде прекръстен и ще носи името на Максим Минчев - човекът, който го създава преди 2 години.
Списанието, което се издава от Българската телеграфна агенция, впрочем е възстановено именно от него, но този брой е събрал истории само за Максим Минчев. Всички те - 19, са разказани от негови приятели, от бетеанци, както и от директори на световни агенции. Сред тях е и Соломон Паси, може би най-близкият му съмишленик. Представяме ви откъс от есето му за Максим Минчев, публикувано в ЛИК.
Максим Минчев (1953–2020), европеец и атлантик, е пътешестващ журналист и писател, държавник и мениджър, фотограф и мъдрец, събрал знание и дух от близо 150 избродени държави. Неговото неформулирано, но напълно осъзнато картезианско мото е “Пътешествам, следователно съществувам!”.
Уверявах се в това при всяко от стотиците житейски премеждия, приключения и битки, в които бяхме съратници през 30-годишното ни приятелство.
Нахлух в условната втора фаза от живота си през 2016-а, навършвайки 60, обладан от съмнението, че безсмъртието за моето поколение временно се отлага. Тоест, че посрещането на следващия рожден ден е все по-малко гарантирано...
Това предизвика верига от равносметки за смислеността на живота ми и за спътниците ми в него, с които сме постигали или не това и онова — родители, семейство, учители, университет, жена и деца, приятели и неприятели, книги, филми, авторитети...
Да, спътниците! Като представител на народност, оцеляла в скиталчество, класирам спътниците си и според дължината на общия ми пробег с тях. И Максим оглавява класацията, далеч преди втория, който и да е той. Вероятно всеки от двама ни е навъртял с другия
повече обиколки на
екватора,
отколкото с всичките си останали спътници, взети заедно.
Освен върху мен, Максим остави неповторим отпечатък върху развитието на атлантическата кауза у нас, тоест върху България, върху националния, регионалния, европейския и световен журналистически живот, върху отношенията ни с Ватикана, с Македония и дори върху сагата по спасяването на българските медици от примката на полк. Кадафи в Либия. А това, че той вдъхна нов кипящ живот на една, макар и стародавна, скована държавна институция като БТА, граничи с подвиг.
Представяли сме лично и заедно всичките хроники на Максим досега.
“По пътищата на Африка” е първата, която представям писмено и без него. Нека тя е начало на новите “Пътешествия с Максим” - издателска поредица на “Фабер”, която да увлече младите пътеписци да обикалят и описват света.
Ние с Максим често засядахме пред картата на света, за да тършуваме по нея следващия екватор, полюс, мусон, пустиня, животно или магнетичен пътешественически принцип, който да ни вдъхнови. Например търсехме кои “Тройни граници” да посетим — точки, в които се събират по три държави.
“Тройна граница” се среща под път и над път (само България ги има четири!), но тя добавя голяма стойност, защото разширява списъка на посетените страни с 3 наведнъж. В Латинска Америка край такива Tres Fronteras можеш да видиш пленяващата гледка на водопада Игуасу (между Парагвай, Аржентина, Бразилия) или мини – ЕС, спонтанно възникнал около град Летисия между Колумбия, Перу и Бразилия.
Преди ерата на Гугъл истинското предизвикателство обаче беше да откриеш Quatros Fronteras - точки, в които се събират по 4 държави (както у нас има една, в която се събират 4 области).
Вглеждахме се по картата в изворите на Амазонка, Нил или Марица, в Ниагарския и Смолянския водопад, или водопадите Виктория и Анхел — като човек никога не е сигурен, дали е избрал правилния сезон за новото си изследване.
Също така редовно брояхме държавите, пресечени от екватора, и проверявахме дали те все още са 14, или са станали 15...
И може би защото половината от екваториалните държави са именно в Африка, обичахме пътешествията из нея, колкото пътешествията из другите континенти, взети заедно. Затова очаквах с нетърпение Максимовата “По пътищата на Африка”, която бързо да съживи стари пътешествия и изпари изкушението да ги повтаряш.
Не приемайте фаворизирането на Африка догматично! Максим — като истински пътешественик — обича всяко пътешествие: близко и далечно, кратко и продължително, у нас и по света, до място съвсем непознато или до болка познато. Всевъзможните житейски, биологични, географски, финансови и пр. ограничения налагат обаче да приоритизираме. И Максим непоколебимо слага непопулярните, но приключенски места (като Сао Томе и Принсипи – от топ10 най-НЕпосещавани дестинации) пред петзвездна туристическа конфекция (като Малдивите, Дубай или Бали). Но Лас Вегас например той би преглътнал по пътя си към Хавай, Скалистите планини или Аляска.
За Макси лошо пътешествие беше само липсата на пътешествие, точно както сексът у Фройд, който още през 1905 казва: “За сексуално отклонение може да се счита единствено пълната липса на секс. Всичко останало е въпрос на вкус”. Максим имаше готовност да посети всяка държава в необходимия брой нейни кътчета, за да е спокоен, че я е опознал. Към всеки географски обект имаше индивидуален подход:
в Италия трябваше
да посети всичките
20 региона,
а по Амазонка беше достатъчно да се посетят горното, средното и долното ѝ течение.
А критерият му за качество на пътешествието беше: колко пъти е готов да го повтори. Имаше една- единствена държава (голяма, пустинна и с много петрол), за която Максим ми каза, че ще я повтори чак след като тя се реформира. Не е Египет, а е отсреща през Червено море...
Максим знаеше, че трябва да види, пробва — и да снима! — всичко на място, а не просто да отметне поредната посетена (а не “покорена”!) държава. В частност, държеше да вкуси максималното от местната кухня: готвени (никога сурови!) крокодил, жираф, зебра зебу, орикс, гъсеници и какавиди, змии, морски свинчета, прилепи и гущери и разбира се, чай от фекалиите на копринен червей (в Luang Prabang) и т.н., и т.н. - все неща, към които ковидът ще ни прави далеч по-предпазливи. В Азия Максим се наслаждаваше на местния дуриан, прословут с адската си смрад, която истинският пътешественик игнорира заради (ужким!) райския му вкус.
За опитния пътешественик - дори със завързани очи - храната може да е ориентир, като морски фар: ако след дълго лутане на запад през Атлантика супата том-ям започне да зачестява в менюто на местните кръчми, това е сигурен знак, че неусетно си навлязъл в Пасифика. А изследовател като Максим — по пропорцията на подправките — може да разпознае дали преходът между двата океана е станал през пролива Дрейк - южно от нос Хорн, през Магелановия проток, Панамския канал или Беринговия проток. Да, ако Колумб разполагаше със знанията на Максим, бързо щеше да е разбрал, че е открил Америка (по-точно Куба), а не Индия, което не намалява подвига му, запалил всички нас да откриваме своята Америка в дирене на нечия Индия.
Редом с ендемичните трапезни дарове имаше и едни константи, които трябваше да се пробват навсякъде по света. Сред тях като звездата на коледна елха искреше червеното вино. То се оценяваше по формулата: (К.К):Ц = (количество х качество) : цена. С какво разочарование дезертирахме от аюрведическия хотел в Керала (Индия) заради липсата на червено вино. И с какъв пионерски възторг открихме край бирманското езеро Инле – там още гребат лодките си с крак, както преди хилядолетия – и изпихме единствените две бутилки червено вино, марка “Габрово”, произведено в България. Другата константа бяха
лютите чушки, които унищожавахме,
понякога до изчерпване на количествата, в Делхи, Рим, Белем, Тайпе или Мексико Сити, където смаяният готвач изскочи от кухнята, за да се увери с очите си, че европейската група на гуру Минчев е истинска, а не е измислица на сервитьора.
Признават си или не — пътешествениците също са хора и също се състезават помежду си, при това по всевъзможни критерии, най-популярният от които е броят посетени държави и територии. Като дефинициите за “държава” и “посетена” варират в широки граници. И един от няколкото български пътешественици журналисти, с които сравнението изкушава, е, разбира се, Кирил Вълчев. Той е посетил - по собствените му дефиниции за “посетил” и “държава” - цели 182 от общо 193 в ООН. Включително и - заедно с Максим - Гваделупа, която не е държава, а френска територия, а “посещението” им там е било междинно кацане.
В това привидно състезание между двамата Максим прояви впечатляващото си спортсменство, с което заслужи поредна купа за феърплей. Последната непосетена от Кирил африканска държава е Либерия, до която директните полети от Европа са неприлично скъпи. И тук на помощ идва Максим, който рицарски предложи на Кирил своето ноу-хау за пътуване до Монровия, с което съкрати цената 3-4-кратно. Максим наистина мислеше за Кирил Вълчев в перспектива...
Максим не се състезаваше с другите, а със себе си. И беше стигнал до
своя холистична
формула за щастие
През август 2012 г. в Тхимпху, столицата на Бутан, бяхме любезно приети от правителството, включително от министъра на щастието. Подготвихме програмата си, като плътно следвахме главата за Бутан в “География на блаженството” от Ерик Уайнър. Там, в Хималаите, се запознахме от първа ръка с бутанския подход към щастието като върховен смисъл на живота.
В Бутан основната мярка за напредък на страната не е характерният за Запада GDP, брутен вътрешен продукт (БВП), а индексът GNH, Gross National Happiness Index, който по стотици отделни параметри и анкети определя моментното щастие на народа. Най-щастливи бяха будистките монаси, което едва ли е учудващо, след като в манастира “Тигрово гнездо” видяхме, че целодневните молитви са съчетани с многочасови физически упражнения и “поклони към слънцето”, чийто край (към привечер) няма как да не те прави щастлив.
За Максим тази лична формула може да се определи като Съвкупен Приключенски Продукт, СПП.
Той включва разнообразието от посетените точки от света, качеството на посещенията (включително червеното вино и лютите чушки), хармонията със спътниците (аз не бях сред най-перфектните!), публикуваните пътеписи и техните многобройни читатели, съпреживяващи неговата емоция да обикаляш света. В Мадагаскар малгашите ме впечатлиха с техния Максимов позитивизъм: те радостно позираха пред всеки снимащ ги турист, защото вярваха, че с неговия фотоапарат душите им ще обикалят безплатно по незнайни земи. Така и читателите на Максим — като щастливи малгаши — обикалят безпрепятствено света през страниците на неговите пътеписи.
