Основателят и ръководител на гайдарски състав "Петко Войвода" Иван Балабанов почете паметта на легендарния български поборник за свобода, станал патрон на родолюбивата организация. Балабанов пътува от София до Варна, за да запали свещ на пазителя на Тракия и Родопите и да почете паметта на славния хайдутин. На 7-ми февруари се навършват 121 години от смъртта на Капитан Петко Войвода.

"Да живеем с делото на нашите славни войводи. Защото тази памет ни крепи и ни кара да бъдем горди българи. За нас те умряха и сега едничката ни памет и уважение са за тях. Инициативата е от дълбокото ми преклонение към тези славни мъже", сподели роденият и израснал в живописното родопско село Гела майстор на гайдата. 

Балабанов е категоричен, че на децата трябва да бъде разказван подвигът на славния хайдутин и останалите поборници за свободата на България. "Да знат корена си и какви могат да бъдат. Защото корен нямаш ли рожба не връзваш", добавя той

Петко войвода е роден на 18 декември (6 декември стар стил) 1844 г. в българското село Доганхисар, разположено на 26 километра от Дедеагач в Беломорска Тракия. В родното му село при даскал Лефтер, 15-годишният Петко се научава да пише и чете на български с гръцки букви. Майка му се казва Груда Кокаличева от съседното на Доганхисар село Тахтаджик, а баща му е Кирко Каракирков. Има 8 братя и сестри.

След като турците убиват брат му Матю и братовчед му Вълчо, на 6 май (Гергьовден) 1861 г. той излиза предводител на чета хайдути в гората, за да мъсти. Скоро 7-те момчета хайдути ликвидират убийците на Матю и Вълчо и главния виновник бахшибейскйя чифликчия Мехмед Кеседжи бей. На 16 юни 1861 година, при село Бахшибей разбиват турската полицейска потеря, водена от известен в околията с жестокостта си кърагалар, като убиват 2-ма и тежко раняват още неколцина турци. След още две успешни битки с потерите през месец август, четата им става легендарна.

На 6 януари 1863 година една потеря от 130 души заптиета и башибозуци открива и загражда станалите вече деветима хайдути край село Исьорен в Еноската кааза. Двама са убити, а Войводата (Голям Петко), Петко Радев (Малък Петко), Комньо Стоянов от Доганхисар и Стоил Атанасов от Исьорен са ранени, пленени от турците и хвърлени в затвора в Гелибол. Организират бягство, но са заловени и преместени в Солун в затвора „Канлъкуле“ (Кървава кула), известна днес като Бялата кула. След като устояват на инквизициите и отричат всичко, турците решават да ги прехвърлят в Драма. По пътя хайдутите напиват заптиетата и успяват да се освободят, но скоро при една турска засада всички освен войводата са пленени.

През 1864 г. новата чета завързва едно след друго кървави сражения. На 10 юни се сражава при старата Момчилова крепост Буруград и езерото Буругьол, Ксантийско. Девет дена по-късно – в планината Саръкая, Маронийско, където четата не само дава отпор и отблъсква потерите, но ги и преследва. Одринският Вали паша, силно обезпокоен, праща срещу четата Осман ага, кърагасъ в Одрин, получил своя бинбашийски чин за победата си над на Ангел войвода. Въпреки че превъзхожда в жива сила 20 пъти хайдутите, Осман е бит и опозорен от Петко войвода и пашата го хвърля в затвора. Следват успешни сражения с турците в планините Карлък и Шапкъна, в околностите на Гюмюрджина – на 30 август и на 28 септември.

В началото на 1866 г. Петко войвода се среща с Джузепе Гарибалди и отсяда в дома му, където двамата организират прочутата "гарибалдийска дружина" в състав от 220 италианци и 67 Българи, която участва в Критското въстание. След потушаването на въстанието напуска острова без да капитулира пред турците.

Известно време се установява в Атина, откъдето разпространява възвание към сънародниците си за освобождение на целокупното си Отечество. На 12 май 1869 г Капитан Петко войвода събира четата и от Атина тръгва по море към Българския беломорски бряг.

В 1873 г. четата става въстаническа. Нарича се „Първа Българска родопска дружина“, с устав (от 23 април) и печат с надпис „Тракийска Р. Бълг. дружина“ (Тракийска революционна Българска дружина), който е още от 1870 г.

Четата на Капитан Петко Войвода участва в Освободителната война като води множество сражения в Беломорието и Родопите.

През 1874 г. на 16, 17 и 18 януари, а след това на 22 февруари в планината Чандърда, Еноско, Капитан Петко само с 15 свои хора отблъсква 120 турци. През първата половина на 1874 година към заптийските потери на кърагаларите се присъединяват и войскови части. През май и два пъти през юни Петковата дружина, като извършва марш по 30 километра за денонощие в един месец води бой, първо с цял табор войска в Димотишко, след това с една башибозушка орда в Кърджалийско, накрая пак с редовна войска на 30 юни в Гюмюрджинско.

Следва нападение върху Дедеагачката железопътна станция заради издевателствата на немеца Хумберт върху работниците. Хумберт е глобен 450 златни лири и покорно спира безобразията си. Това вдига на крак Цариград и лично Одринският валия предвожда 2000 щика войска плюс целия башибозук и всички каймаками от вилаета срещу четата, но напълно се проваля, като единственото му геройство е, че обявява 5000 лири награда за главата на войводата, изтормозва християнските села и изгаря гората Шейнаркурусу до родното село на Петко войвода Доганхисар.

След Освобождението ген. Скобелев кани Петко войвода да му гостува и след разпускането на четата войводaтa заминава в Русия. Там е представен на император Александър II.Той го произвежда в чин капитан от руската армия, дава му Орден за храброст "Георгиевски кръст" за участието му във войната и имение от 160 000 декара в Киевска губерния, което Петко Киряков скоро продава и се връща в България.

Капитан Петко войвода умира на 7 февруари 1900 година и е погребан във Варна. Признателното гражданство му издига паметник на площад „Тракия“ пред сградата на тракийските дружества.

Поклон пред подвига на Капитан Петко Войвода!