Не нови избори ще оправят нещата, а умни и разсъдливи хора - да седнат на една маса и да се разберат, казва той за ситуацията в страната

Имало едно време един много стар дядо. Той имал също така много стара кола, с която обикалял надлъж и нашир. Живеел в китно балканско село и всички там го обичали. Дядото се казвал Марин, а селото Врабево - те се прочули за един ден покрай невероятния му младежки дух и жажда за живот.

Така би трябвало да започва приказката, която да разказват наследниците на 96-годишния Марин Папурков на децата си. А той може да бъде описан само с една дума - изумителен.

И аз наистина съм изумена, защото очаквах да видя грохнал старец, а пред дома си екипът ни бе посрещнат от мъж със стегната фигура и кажи-речи тийнейджърска подстрижка. Обикновено хората, понатрупали години, са отнесени, а някои дори леко досадни - нека ме извинят.

Този чуден дядо Марин не е като тях - много е различен. Пъргаво се отправя към масата в сенчестия двор и нарежда чаши с кафе и сладкиши. А зад нас от гаража наднича вярната му “Варшава”, която той продължава да кара и до днес.

Чувствам се добре

между хората,

но живея сам,

започва разказа си бай Марин. Дъщеря му го навестява всеки ден, а синът Стефан починал преди 2 години - издъхнал от инфаркт.

Днес родът Папуркови продължават 3-ма внуци, 4-ма правнуци и 2 праправнучета.

Бай Марин казва, че никаква работа не му се опира, но иначе цял живот се е занимавал с шофьорлък. През ръцете му е минало и земеделие, и строителство, и какво ли не. Голямо блъскане било, докато си вдигнал къщата, а градината му днес е образцова. В нея е отгледал сочни червени домати, тлъст пипер и кехлибарено грозде, нависнало от лозите.

“Това ми е хоби”, казва той за богатия урожай от грижливо обработената земя.

Паметта на бай Марин е бистра така, както е бистър и погледът му - не ползва очила, слухът му е отличен.

Най-първо завъртял волана по социалистическо време при Добри Джуров - бил шофьор в Министерския съвет към отдел “Отдих и култура”.

Возил е Цола

Драгойчева и

други величия

през онези години. После създал семейство и се върнал във Врабево.

“Почнахме да бутаме синори, да копаем с мотиките, нямаше тогава механизация, нямаше нищо, но създадохме ТКЗС”, връща спомените той.

Обяснява дълголетието и свежестта си с трудолюбието. Като всеки човек преживял е и хубави, и лоши дни. Най-черният обаче бил, когато починал внукът му на 1 май 1991 г. - момчето било на 16 г. Трудно превъзмогнал тази смърт, болката и днес пълни очите му със сълзи. Жена му Елена не могла да понесе загубата. Непрекъснато тъгувала и го оплаквала и на втория месец след трагедията умряла.

“Най-много ме мъчи самотията - туй е страшното в живота, другото се преодолява някак”, споделя дълголетникът. Пък зет му се подсмихва и тихо подсказва, че все още го вълнувала “тънката част” и за жена бил готов да направи всичко. Бай Марин го чува, съсредоточава се в джиесема, с който се справя отлично, и гордо показва снимка на приятелката си.

От нея гледа белокоса жена. Казваме му, че е много хубава, а той отвръща: “Абе, аз кесим не ходя, бе”, и предизвиква смях. Често я возел с прословутата си “Варшава”.

Това дава повод да върнем разговора към шофирането, щото то е прелюбопитното при него -

как на тези години

все още кара без

проблеми

И той охотно подема разказа си. Бил на 14 години, когато заминал в Унгария като градинар. Покрай работата се научил и да кара кола. А през 1949-а се явил на шофьорски изпит там и взел книжка. Като се прибрал в България обаче, му казали, че не е валидна.

По време на войниклъка пак изкарал школа за шофьори, но като се уволнил, му казали, че в цивилния живот и тази книжка не важи. Тогава наново се явил пред комисия и издържал поредния тест. От 1958 г. е правоспособен шофьор.

Преди дни отишъл да си поднови свидетелството.

“Преминах всички прегледи при всички доктори - само при гинеколог не съм се явявал”, шегува се бай Марин. Като отишъл да завери новата книжка до 2030 г., рекъл на служителките: “Като дойда след 10 години, искам пак да сте на работа и пак да ви видя.”

Някои твърдят, че той е най-възрастният действащ шофьор в света. Дали е така - не знам, но е сигурно, че е най-колоритният.

- До навършването на колко години трябва да се шофира, бай Марине?

- Виж сега, докато човек смята и чувства, че може, нека си кара колата. Усети ли, че очите и ръцете не го слушат, трябва сам да се откаже.

- А ти как се чувстваш?

- Идеално съм, всичко ми е наред, отвръща той наперено.

Има 47 години и 7 месеца трудов стаж, за които получава 340 лева пенсия. С толкова живее, поддържа и варшавата, с която пък са неразделни от 19 януари 1968 г. Кристално ясно помни, че я купил от “Мототехника” в Ловеч и му я продал Васил Дочев. С обич обяснява, че автомобилът е с части на “Опел” - чиста немска кола, но сглобен в Полша.

“Не ми е изневерявала сериозно. Ей на,

украсил съм я със

знамената на

България и на

Европейския съюз

Българското вляво, близо до сърцето, а европейското вдясно - нали сме отдясно на Европа”, смее се бай Марин.

Някога баща му, който бил овчар, мъдро му рекъл: “Синко, ще се мъчиш от банка пари да не вземаш и с политика да не се занимаваш.”

Спазвал този му завет през целия си живот, но все пак има мнение за сегашната ситуация в страната. Не може да разбере защо са протестите, като има парламент, президент и министър-председател. Според него те трябвало да се съберат, да се уточнят, да повикат митингуващите и да видят какво искат.

“От това страдат хората, страда България. Ние сме бедна държава и ни скубят другите държави. Тия заеми, дето ги вземаме, кой ще ги връща? За мен това е тревожно - аз тъй го разбирам”, философства той.

И дава пример за това как се карали в парламента: “Все едно в един приют кучетата да се лаят едно друго, щото на едното сипали по-хубава манджа, а на другото - не. Така е при кучетата, ама хората защо се лаят, аз не мога да разбера.”

И не нови избори и нов парламент щели да оправят нещата, а умни и разсъдливи хора да седнат на една маса и да се разберат как да помогнат на бедния народ.

И тъй като е живял и преди 9 септември 1944-а, и през социализма, смята, че

най-голямата грешка

на БКП и на

Тодор Живков е

създаването на

лагерите

На кого пречели късите поли и тесните крачоли: “Сега се разголихме и разградихме България!”.

И не строевете определяли живота му - най-добре се чувствал през детството си, когато пасял овцете и не разбирал нищо.

“Обиколил съм доста страни и знам, че равна по хубост на родината ни няма. Но за съжаление, нямаме дисциплината на германците”, жали той.

Неусетно приказката стига и до Делян Пеевски. Така разбираме, че дядо му Кънчо и майката на бай Марин са от двама братя, демек първи братовчеди. Въпросният дядо Кънчо починал на 102 г.

Питаме го на тези години мечтае ли за нещо.

“Виж сега,

мечтал съм едно

време - сега не

мечтая. Имам

приятелка и

тя ми стига”,

подсмихва се вироглавият старец, който изглежда на около 70 години и се заканва да прехвърли 100. Сигурен е в това, защото тялото му служи вярно - няма болежки, не пие лекарства и сърцето му не е обременено от лоши мисли или завист.

Изпровожда ни с по литър сливова и заръка пак да му гостуваме. После взема на ръце праправнучето си и сякаш понася бъдещето, в което вярва с несломимия си дух. После дълго маха след колата ни.