У нас комбинацията от нетна емиграция и отрицателен естествен прираст създава порочен кръг.

На 11 юли отбелязваме Световния ден на населението - датата, когато през 1987 г. според оценки на ООН населението на Земята достига пет милиарда души. Оттогава жителите на Земята са нараснали до приблизително 7,8 млрд. и се очаква да достигнат 9,7 млрд. през 2050 г. На този фон се открояват страните в Централна и Източна Европа. В повечето от тях трудният преход към пазарна икономика и по-демократични общества е съпътстван с намаляване на населението поради намаляваща раждаемост, сравнително висока (а в някои случаи нарастваща) смъртност и значителната емиграция.

Най-значително е намалението на населението в Латвия (28,4% между 1990 и 2019 г.), следвано от Грузия (26,1%), Босна и Херцеговина (26,0%) и Литва (25,3%). Това предизвика опасения както сред политическите елити, така и сред широката общественост. Сензационното отразяване на демографските тенденции от медии и наблюдатели (със заглавия като “Умиращата мечка: Руската демографска катастрофа” или “Латвия, изчезваща нация”)

усилва тревогите и

националистическата

реторика

Популистки политици и дори някои експерти представят намаляването на населението като заплаха за националното оцеляване. Страни като Беларус, Грузия и Молдова основават демографската си политика на концепцията за “демографска безопасност”.

Периоди с намаляващо население не са рядкост в човешката история. Те обикновено са свързани с войни, епидемии или други бедствия. Мрачен пример е чумната пандемия от 1348-1350 г., когато според различни оценки измира 30 до 60% от населението на Европа. Има и примери за трайно намаляване на населението извън подобни катаклизми. Ирландия е добра илюстрация - населението на територията на Ейре е било над 6,5 млн. през 1841 г., спада до 5,1 млн. през 1851 г. след Големия глад“от 1845-1849 г. и продължава да намалява, достигайки 2,8 млн. през 1961 г. След това започва да нараства и в момента е 4,9 млн.

Графика 1 показва развитието на населението в Ирландия и България.

Двете населения

са били сравними

по размер в

навечерието

на XX век

(малко под 3,5 милиона), макар и следващи различни траектории. Докато в Ирландия населението намалява, в България то нараства и достига почти 9 млн. в средата на 80-те години. Интересното е, че тоталният коефициент на плодовитост (броят на децата, които една жена би имала, ако следва повъзрастовата плодовитост към даден момент) в двете страни в момента не е толкова различен (за 2018 г. - 1,56 в България; 1,75 в Ирландия).

Демографските механизми стоящи зад тези цифри обаче, са различни. България споделя много от демографските характеристики на страните от Централна и Източна Европа, включително по-ниска продължителност на живота, по-ранни раждания и т.н. Например България има най-ранните раждания в ЕС (средната възраст на майката при раждане през 2018 е 27,7 г.), докато Ирландия - едни от най-късните (32,2 г.).

България има

най-ниската

продължителност

на живота при

раждане -

75,0 г. (за двата пола през 2018), докато тази в Ирландия е значително по-висока - 82,3 г. Населението на Ирландия е все още сравнително младо (най-младото в ЕС), като половината е на възраст под 38 г. Населението на България е по-старо - половината е над 44,5 г. Интересно е, че намаляването на населението в Ирландия е протичало при висока раждаемост и се е дължало почти изцяло на емиграция (плюс скока на смъртността по време на Големия глад).

България, заедно с други страни от Централна и Източна Европа, преживява комбинация от нетна емиграция и отрицателен естествен прираст (т.е. превес на броя на умиранията над този на ражданията),

което е без

прецедент в

мирновременната

история на

човечеството.

Тази комбинация създава порочен кръг - младите емигранти са потенциални родители, така че напускането им намалява допълнително броя на ражданията.

През голяма част от своята история Ирландия е източник на емигранти, но през последните десетилетия тя привлича имигранти от Централна и Източна Европа. Поляците вече са повече от гражданите на Обединеното кралство сред чуждестранните жители на Ирландия, следвани от литовци, румънци и латвийци. Това е свързано с т.нар. Ирландско икономическо чудо. Докато до 80-те години Ирландия е най-бедната страна в Западна Европа, икономическият й растеж след това е впечатляващ

(Графика 2) –

в момента тя има почти два пъти по-висок брутен вътрешен продукт (БВП) на глава от населението от средния за ЕС и отстъпва по този показател само на Люксембург. България е на последно място по този показател - с малко над половината от средния за ЕС БВП на глава от населението.

Експертите приписват икономическия успех на Ирландия отчасти на демографските промени и благоприятната политическа среда. Аргументът е, че легализацията на контрацепцията там през 1979 г. довежда до значителен спад на раждаемостта и увеличаване на относителния дял на населението в трудоспособна възраст, което от своя страна предполага повече хора, допринасящи за икономиката, и

повече

възможности

за инвестиране в

човешки капитал. Подобно на Япония и “азиатските тигри”, благоприятната политическа среда (изразяваща се в качеството на правителствените институции, макроикономическото управление, инвестициите в човешки капитал и др.) помага на Ирландия да се възползва от този “демографски дивидент”.

Графика 3 показва рязкото намаляване от 80-те години на съотношението на населението на възраст 0-19 и 65+ години спрямо това на възраст 20-64 години в Ирландия. Освен това тя показва, че този показател е по-нисък в България, т.е. в нашата страна натоварването на лицата в трудоспособна възраст е било по-ниско от това в Ирландия, дори и в апогея на демографския й дивидент. Според експерти причините, поради които страна с висок дял на населението в трудоспособна възраст не може да реализира демографския си дивидент, включват лоша политическа среда, корупция и недостатъчни инвестиции в човешки капитал. В такива страни младите хора или се стремят да емигрират, или се бунтуват от отчаяние и липса на перспективи (“Арабската пролет” често се цитира като пример за това).

Урокът е, че България и другите страни от Централна и Източна Европа не са първите, които преживяват намаляване на населението и няма да са последните (както показва примерът с Япония и други азиатски страни). Ако успеем да се поучим от историята и примера на Ирландия, населението ни може да има по-светло бъдеще. Това ще изисква ликвидиране на корупцията и замяна на популистките политики с интелигентни, които

да дадат

увереност

на младите хора

в бъдещето,

да ги накарат да останат в родината си и да създават семейства. Кризата в България не е толкова демографска.

Тя е социална, политическа и морално-ценностна, с демографски измерения.