Предбалканското село Раковица, което е почти на границата със Сърбия в близост до връх Черноглав и Връшка чука, има сериозна причина за гордост - дало е трима известни Андреевци, чиито имена знае цяла България. Писателят Андрей Гуляшки, историкът Андрей Пантев и поетът Андрей Андреев са родом от там.

Но те имат и други видни съселяни, сред които са изтъкнатият геофизик Цветко Вълчев, специалистът по имуногенетика на растенията Живко Стоянов, актьорите Петко Петков и дъщеря му Албена Георгиева, режисьорът Димо Дешев.

Тримата адаши не са от един род и е случайност, че носят едно и също име.

Историкът Пантев е от фамилията Андрейчовци и е кръстен на името на дядо си поп Андрей, а бащата на литературния герой Авакум Захов е от рода Гуляшките.

Самото име Андрей е сред най-популярните в селото и това се обяснява с почитта към първия от дванадестте апостола - свети Андрей Първозвани.

Гуляшки е роден в Раковица на 17 май 1914 г., но е живял най-малко в родното си място, защото семейството му се мести в София, когато е 2-годишен и връзката му със селото прекъсва. Съименниците му Пантев и Андреев са от следващо поколение - първият е роден през 1939 г., а вторият през 1943 г. Детството им и началните ученически години минават там и може би затова те и до днес се връщат в него, въпреки че от десетилетия живеят в София.

“Носталгичната тръпка към родното място е всевечна връзка за всеки човек. Това е място, където си усетил първата целувка, видял си първата луна, написал си първата буква, имал си първото приятелче и първото предателство, така че това е едно особено усещане за принадлежност, дори когато чисто географски си отдалечен от него”, споделя проф. Пантев.

Андрей Андреев признава, че немалка част от онова, което днес го крепи, е останало от родното му село и го определя с две думи: дъхът и духът му.

А дъхът и духът на Раковица наистина са специални, защото днес едва ли има друго село в България, което да е без кръчма, но да има самодеен театър. Точно театралните постановки в местното читалище като ярък спомен от детството посочват и Пантев, и Андреев. Първият ги помни с участията на майка си, леля си и вуйчо си, а вторият - с влюбения в театъра Цветко Александров и жена му Иванка, които работели в читалището и по тяхно време там поставяли пиеси имена като Мирослав Миндов и Йосиф Венков.

Самодейният театър “Будиловци” към читалището се оказва най-жилавото нещо в с. Раковица, което съществува и до днес, въпреки че от някога голямото село с 3500 жители днес са останали едва 600 души, чийто живот се върти около оцеляването.

Последните постановки на любителския театър са “Вражалец” и “Българи от старо време”, с които е гостувал на различни сцени в страната. От няколко години към читалище “Надежда” работи и детска театрална трупа, казва секретарят му Румен Христов. Има и детски танцов състав, група за автентичен фолклор, певчевска група, поетичен клуб, а литературните четения обикновено събират толкова много хора, че читалищното салонче се оказва тясно.

“Селото е будно умствено, но битово е много тягостно.

Какво ще кажете за село без кръчма, нямам предвид алкохолния еквивалент, а кръчмата като място за събиране, като социален пункт? В това отношение будността на ума не кореспондира с една атмосфера, при която вървиш, все едно че си в Помпей, след като е затрупан”, не скрива тъгата си проф. Пантев.

Действително в Раковица има две-три магазинчета с кафенета, но няма кръчма, в която мъжете да бистрят политиката и да обсъждат селските проблеми. Навремето имало болница, а сега дори няма постоянно медицинско обслужване, защото единственият лекар обслужва още две села.

Преди двайсетина години имало голям селкооп, който осигурявал работа, а сега селото се крепи на училището, защото то е единственият работодател извън програмите за заетост, кметството и читалището, казва кметът Николай Ненчев. Училището е защитено и в него учат децата от околните села Киряево, Подгоре, Шишманово и Макреш, които живеят в пансион от понеделник до петък, за да не пътуват всеки ден.

Училищното дело, подобно на театралното, си има традиции в Раковица и местните хора ще се борят за оцеляването на училището, защото знаят, че без него селото ще се затрие. Тяхната гордост е, че в Раковишкия манастир “Св. Троица” през 1830 г. е създадено първото педагогическо училище в България. То било отворено от Петкари Шишманов и игумена Данаил и в него били обучени 32-ма синове на търговци от Видинския санджак, които впоследствие станали учители и създали училища в различни населени места във Видинско. След въстанието от 1850 г. няколко от тях се преселили в Херсонска губерния в Русия, където продължили да учителстват и ги наричали просветители или видинци.

В Раковица се гордеят и с друг исторически факт - че в техния манастир, далеч преди събранието в Оборище, е проведено първото българско народно събрание, което взима решение за въстанието от 1850 г. То е проведено на Великден същата година с участието на 233 души от 120 села от Кулско, Белоградчишко и Ломско.

Гордостта с хората и миналото си крепят все още раковчани и те опровергават онези, които днес приемат, че да живееш на село е неразумие, граничещо с глупост.