Да бъдем в изолация, е алегория на живота на поколението ни. Ние гледахме телевизия, докато глобалните катастрофи се случваха пред очите ни

Изборът на XXI век е ясен - какъв е броят на починалите, които сме готови да пожертваме, за да запазим икономическото статукво?

Толкова бях зажаднял за спокойствие, концентрация. Прекъснах контакти с външния свят, не вдигах телефона, куфарът ми хвана паяжина - благодат!

- Кристалът на Анси ли е вашият професионален връх, г-н Ушев? Като знам колко сте щастлив с тази поредна награда за “Физика на тъгата”, си мисля, че за вас тя е по-важна и от заветния оскар. Така ли е?

- Да, Кристалът на Анси е наградата, за която дори не смеех да мечтая. Първият ми филм, който беше селекциониран в този фестивал преди цели 18 г., беше едно малко нескопосано филмче за интернет. Оттогава спечелих почти всички награди там, с различни филми. Имаше години, когато коментарите бяха - твоят филм е най-добър, трябваше ти да спечелиш. И така 18 г. И се случи точно в уникалната година, когато фестивалът се проведе само онлайн. Което е още по-вълнуващо, тъй като няма как да не бъде запомнено това издание. Да, това е най-престижната награда. Оскарите, както и всички останали гали, червени килими са евтина, краткотрайна слава, те са силно медиатизирани, но в нашите аниматорски среди нямат особено голям престиж. Дори обратното, те са съсипали кариерата на много колеги. Беше тежко и за мен, може би за широката публика е останало скрито, но номинацията ми за оскар силно подрони имиджа ми на експериментален и радикален артист. Оскар никога не ми е бил цел, напротив, винаги съм се отнасял със скептицизъм. Докато Кристалът на Анси носи изключителен респект в професионалните среди. Особено когато преди това си имал други запомнящи се участия там.

- Защо този фестивал е толкова значим за света на анимацията?

- Просто е най-големият, най-старият анимационен фестивал в света. Всички - от студентите, които учат сега занаята, до шефовете и продуцентите на най-големите комерсиални студиа в Холивуд, са там. Всички искат да са минали през Анси, да са показали филма си първо тук.

Този фестивал

е наричан Кан на

анимацията

Тук започва кариерата си всеки филм в анимацията - от най-малкия студентски до бъдещия блокбъстър. Няма световноизвестен режисьор на анимационни филми (и не само), който да не е минал през Анси. Не на последно място - и заради храната, виното и плажа на езерото.

- Какво се случва в битието на Теодор Ушев по време на карантина? В коя държава ви заварват въпросите ми?

- Карантината ме закова в Монреал, бях на път за няколко фестивала. Просто за 2 дни всички планове, цялата година се преобърна. Бях на път за Мексико. Но така се концентрирах върху други бъдещи проекти и свърших толкова много работа, колкото нямаше и 2 г. да ми стигнат. Животът на аниматора в “локдаун” не се различава драстично от всекидневното ни битие. Аз се чувствах чудесно в карантина, така не ми се налагаше повече да се извинявам, когато отказвам събирания и социални контакти.

- Изкуството и животът вървят ръка за ръка. Не може едното да тича, а другото едва да крета. Това е цитат, с който завършва последното ми интервю с вас миналата година. Всички видяхме обаче, че изкуството намира начин да се видоизмени, да остане в живота дори когато той сякаш спря преди 4 месеца. Много артисти подариха таланта си на публиката в този период чрез интернет. Защо го правят - за да оцелее психиката на хората или по-скоро заради себе си?

- Това, което има най-голямо значение в живота ни, са хората, които сме познавали, с които сме близки.

Изкуството, книгите, музиката носят друг смисъл. Колкото и да ни обогатяват, те са само елементи, които помагат да достигнем, да разберем друго човешко същество. Същество от плът и кръв. Затова общуването с изкуство само в интернет не е пълноценно. Няма го човека до теб, усещането за близост.

Показването на изкуство онлайн не е много вълнуващо за артистите. То е информативно, добре дошло за професионалистите, ние сме способни да изгледаме един филм или спектакъл и на екран на телефон и пак да видим това, което ни трябва. То е ерзац, но имахме късмета да ни се случи, за да разберем отново колко жизненоважно за съществуването на човека е изкуството.

Загубихме много -

средства, контракти,

но спечелихме време

за самоусъвършенстване

и концентрация

Вярвам, че тези, които са по-силни психически, ще излязат още по-вдъхновени и можещи. Пандемията беше като увеличителна лупа - много ясно се виждаше кой колко струва, кой гори в професията си и кой само маркира присъствие. Любителите на лесна слава и медийно покритие олекнаха неимоверно. Вирусът инфектира доста случайно озовали се под светлината на прожектора еднодневки, докато сериозни артисти се прибраха в черупките си и тихо работеха.

- В принудителна изолация хората научиха нови неща за себе си. Други се научиха да правят нови неща или се върнаха към забравени стари. При вас как мина времето?

- О, аз не спрях да рисувам, написах 2 сценария, направих 3 малки филма, учих испански - винаги ми се е искало да знам този език и все не оставаше време. Толкова бях зажаднял за спокойствие, концентрация. Прекъснах контакти с външния свят, всичко, което ме разсейва. Не вдигах телефона, отказвах всички интервюта, не мислех за поредното пътуване, куфарът ми хвана паяжина - благодат!

Най-важното нещо, което, мисля, всички разбрахме, е без колко неща, предмети, хора, измислени ценности можем да живеем. Вирусът изтри суетата. Разбрахме, надявам се, че всичко, от което се нуждаем, е въздух, вода, трева, разцъфтяло дърво или храст. Аз се надявам, че е имало повече хора, поливащи цветя в градината си, отколкото следящи конспиративните теории или статистиките на вируса.

- Имате ли приятели, засегнати от коронавируса?

- Да, за съжаление, много ценен мой колега и приятел - режисьор, почина от вируса.

- Какво се случва в душата на един творец, когато загуби свободата си - на движение, на общуване лице в лице, на изява? За вас съм чела, че ви наричат най-свободния художник.

- Свободата ми си остава дори ако ме затворят в клетка. Общуването често носи вериги - стремеж да се харесаш, усилие да бъдеш симпатичен дори когато това не се налага.

Аз мога да живея с

месеци на вода и хляб

само, ако се наложи

Ако това е цената да правя и рисувам това, което аз искам, нямам проблем да я платя без никакво усилие на волята. Моята свобода се нарича бял лист и молив, метафорично казано. Единственото неразположение на духа ми беше, когато затвориха парка, където обичам да тичам. Но намерих друг маршрут, още по-вълнуващ.

- Разкажете ми за картините, които публикувате всеки ден в социалните мрежи, наричате ги дневник на карантината. Всеки ден ли рисувате?

- Да, и то по няколко! Публикувах само малка част. Просто още в началото си го наложих, като рутина или сутрешна гимнастика - когато стана, да рисувам бързо нещо, дори преди да съм се събудил още, преди кафето. Някои правят лицеви опори и упражнения. Аз първо рисувах, след това правех лицеви опори. Това ми създаваше усещане за бъдеще, за план, който следвам. Затова датирах всички рисунки с утрешния ден. Много хора търсеха утеха в миналото, в носталгични спомени. Във време на криза винаги се наблюдава експлозия на миналото. Аз наричам това “носталгични патерици”. Ако се осланяш дълго на тях, губиш възможността да проходиш отново. Затова за мен е много важно в период на кризи да не се връщам в миналото - освен ако не става въпрос за история, но това вече е фикция - случила се е другиму.

- Светът вече излиза от ступор, имате ли вече програма за следващите месеци, какво предстои, трябваше да снимате филма “Пумпал”?

- Ето сега ще издам една тайна, тъй като тя няма как да се случи вече. Тази година трябва да снимам “Пумпал” - и пътуването ми до Мексико беше точно с тази цел, трябваше да започнем работа по него.

От студиото на Гилермо дел Торо

в Гуадалахара ми

предложиха помощ,

директорът му отдавна иска да финансира мой филм. Те бяха дори готови да финансират изцяло филма и това беше огромна възможност, която вирусът провали. Щеше да е хубава възможност за българското кино, да закарам български кинаджии и актьори в Мексико. Това студио има невероятни възможности за специални ефекти, анимация. Всичко пропадна, бъдещето на студиото е неясно в този момент. Но… когато животът ти предлага лимони, пиеш лимонада. Аз съм на принципа, че не е нужно да имаш всички глезотии и финанси, за да направиш интересен филм. Понякога именно недоимъкът предизвиква повече креативност и идеи. Така че - да, започваме снимки скоро, имаме страхотен екип, изключителни актьори. Нямаме достатъчно финанси, но както и с колкото можем, все ще се справим - и ще бъде вълнуващо преживяване за всички!

- Казвате, че не обичате игра по чужди правила. Не обичате да сте харесван, продаван. Кажете ми честно - как се справя в месеци без работа независим артист? В България например артистите на свободна практика оцеляват трудно, помощите от държавата, ако ги има, са минимални. Кой е удачният вариант за подкрепа?

- Аз имам късмета и комфорта да правя това, което искам. Канадското правителство се отнася с изключително разбиране и с респект към артистите и хората на изкуството, които останаха без работа.

До мен достигнаха някои неща за това, което се случи в България. Чух и грозни думи по отношение на артистите. Доколкото разбирам, помощта, която е трябвало уж да помогне на уважавани от мен хора, всъщност е довела до тяхното унижение. Изглежда, сякаш една огромна част от българския народ презира изкуството и хората, които го правят.

Чух такива хули по

отношение на прекрасни артисти,

че си казах - боже, ако живеех в България,

щях да им скоча на бой

Толкова ли беше трудно, просто като жест, да се измисли някакъв начин тези свободни артисти да получат помощ? Без бюрокрация, условия, обиди и усложнения. Нямаше да струва кой знае колко скъпо на държавата, нито на бюджета. България е малка държава - а в малките държави изкуството не може да съществува на пазарен принцип. Оставиш ли създаването му в ръцете на търсенето и предлагането, ще се произвеждат малък на брой халтури, които правят всевъзможни компромиси, за да събират възможно повече публика. Всичко по-смислено, малко по-сложно за разбиране, непопулярно ще изчезне. Това всеки що-годе образован икономист ще ви го каже.

Културата не е бакалия, и не може да се управлява като месарница. Културната индустрия във Франция и Канада носи по-голям приход към БВП от автомобилостроенето. При сегашното възпитание и образование на политическия и финансовия ни елит, които нямат никаква нужда от изкуство, да оставим българската култура в ръцете на пазара, значи да затрием и малкото стойностни неща, които се случват. Меценатството се възпитава. Добрият вкус - още по-трудно. Изисква сериозна работа и обучение.

- Когато целият този хаос свърши, кой ще ви е урокът занапред?

- Пърси Биш Шели беше писал - “Търсим минало и бъдеще, а тъгуваме за това, което не е”.

Миговете на настоящето, които могат да се изживеят само с по-бавна наслада от живота, който ни се случва днес.

Ние, от поколението Х, дълго време се залъгвахме, че променяме света чрез хедонизма си. Има някаква предизвикана неизбежност в пресния анекдот, че за пръв път ни се удава шанс да спасим света, гледайки телевизия от канапето си, вдигнали крака на масата. Да бъдем в изолация, е алегория на живота на поколението ни. Ние гледахме телевизия, докато глобалните катастрофи се случваха пред очите ни. Това беше стандартната ни позиция. Наблюдаваме как честните и отговорни хора страдат, а корумпираните и безотговорните просперират. Кариеризмът стана единственият все още валиден “изъм”.

Поколението ни може да

намери ново име - Поколение

на Изолацията

Колко можеше да продължи този триумф на скептицизма, цинизма и иронията? На консумацията, унищожаването на природата и алчността?

Изборът на XXI век е ясен - какъв е броят на починалите, които сме готови да пожертваме, за да запазим икономическото статукво?

Това е избор с глобални последици. Икономиката не сумира обществото. Пазарният фундаментализъм достигна лимита си и не е валиден.

- Светът няма да е същият. Много ме дразни това клише. Вие вярвате ли?

- Не, разбира се. Светът ще си бъде същият - все така луд, неуравновесен и откачен. За промяна можем да мислим само след дълга и много продължителна карантина. Това беше само ваканция от лудостта ни. Ние сме прекалено консервативни, прекалено вторачени в егото си, за да се променим толкова лесно.

Но за пръв път в

тези дни аз имам надежда.

Тя идва от децата ни

Когато се съмнявам в нещо, винаги се допитвам до децата. Тези, които са родени този век. Наблюдавам ги, уча се от тях. Не ние трябва да даваме акъл на абсолвентите днес - а те да ни пишат писма как да продължим да живеем. В тях има огромна енергия, истински, непокварен инстинкт за доброто, истинско желание за промяна. Иска ми се да ги запазим по-дълго такива. Вижте колко съвестно и дисциплинирано се държаха по време на карантината. А те бяха най-ощетените. Не видях нито едно дете да се занимава с глупости, конспирации и празнословие. Те с отговорност и спокойствие приеха факта, че са ограничени, защото спасяват живота на бабите си и дядовците си. Докато родителите им бабаитстваха и недоволстваха по форумите, децата намериха начин, седейки си у дома, да учат, забавляват, танцуват с приятелите си, отговорно и мъдро. Те са по-умни, образовани и емпатични от нас. Те са нашият шанс. И ми се иска да ги слушаме по-често и по-бързо да оставим в техни ръце съдбата си. Или ще се спасим заедно с децата ни, или ще си умрем сами с вентилатори в гърлото.

Теодор Ушев е роден през 1968 г. в Кюстендил

     От 1999 г. живее в Канада, където работи за Националния филмов борд

     Носител на над 160 престижни международни награди през последните 10 г.

    3 от филмите муса били в състезанието за “Оскар”, а “Сляпата Вайша” стигна до номинация

   Преподава и провежда майсторски класове в над 40 университети и фестивали по света - в Япония, Франция, Италия, Испания, Германия, Португалия, Великобритания, Унгария, Южна Корея и др. Гост-преподавател в двете най-престижни френски академии за изкуство ENSAD и LaPoudriere