Две магически сили се борят в душата на десетгодишния Борис Карадимчев - на музиката и на химията. И един взрив разрешава спора им. Семейство Карадимчеви вече живее в Казанлък, където бащата е летец, а малкият Борис расте като всички нормални деца със случайни мечти и спонтанни желания.

Зад вратата на стаята си офицерът Климент Карадимчев има цигулка и когато се връща от небето и облаците, свири на нея. За удоволствие, а може би и за да прогони стреса и успокои нервите си след полета. На момчето му хрумва, че също "може да удари един лък" на тази цигулка. И започва да взима уроци при капелмайстора на полка.

Когато семейството се премества в София, той продължава с музиката. Но като ученик в елитната Първа мъжка гимназия се запалва и по магията на химията.

На тавана на къщата оборудва цяла лаборатория. Негов роднина, професор по химия, му помага не само с епруветки и колби, но и го снабдява с много елементи от Менделеевата таблица: литий, натрий, калий. Има и сяра и още какво ли не. Веднъж Борис слага в чаша с вода парче натрий. Той се оксидира много силно и пращи с искри. Борис покрива чашата с едно стъкло и след миг се чува силен гръм. Младият химик се отървава само с уплаха.

И тогава баща му произнася сакралната реплика: "Виж какво, моето момче. Наблегни повече на цигулката, защото от фалшиви тонове никой не е умрял. А от несполучливи химически опити има и по-трагични случаи..."

Така химията е изоставена, а младежът Борис Карадимчев се записва в консерваторията. И учи в нея цели 11 години! Нормалния курс на обучение той завършва с две дипломи: по диригентство и по композиция. Проф. Парашкев Хаджиев обаче му дава съвет да изкара още един курс на обучение и да усъвършенства композиране при проф. Панчо Владигеров. "Ти свириш по заведенията, значи ще можеш да се издържаш и ще станеш професионален композитор", аргументира се проф. Хаджиев.

Но дори и той не може да предвиди инцидента, който струва на Борис Карадимчев отстраняване от консерваторията. Като отличен студент и трето дете в семейство с ниски доходи (бащата вече е пенсионер) младежът получава стипендия. Но се оказва, че не може хем да получава стипендия, хем да заработва пари като музикант по заведения.

Добри другари казват където трябва, че колегата им забогатява незаконно, и Борис е изключен от консерваторията. Губи една година, но в последна сметка се дипломира втори път. Обаче има парадокс: оценката му по дирижиране е отличен, а оценката от втората диплома по композиране е тройка.

"Вече бях започнал да се проявявам в така наречената естрадна музика. А това не беше добър тон за моите професори, при които изучавах класическа музика - симфонична и камерна", обяснява парадокса Карадимчев. Той никога не дирижира въпреки шестицата, но цял живот си изкарва хляба с композиране напук на тройката.

С три дипломи Борис Карадимчев постъпва на работа в... Главна дирекция "Български цирк". Тогава в страната има пет държавни цирка и младият специалист трябва да определя музиката на всички номера в тях. Освен това е началник на петте оркестъра под шатрите, включително и на прословутия състав "Оптимистите". За три години под купола на цирка Борис Карадимчев научава не само някои от фокусите на фокусниците, но и от фокусите на живота.

После постъпва в БНТ като музикален редактор. Доволен е от новата си работа, обаче след погрома над "Пражката пролет" през 1968 г. настъпва здраво затягане на идеологическата дисциплина. След негово нетактично изказване е поканен да напусне телевизията. Иначе казано - става жертва на свирепата чистка във всички медии - БНТ, БНР, БТА, вестниците.

След известно време започва работа във ВИТИЗ, където преподава филмова музика.

Институтът се оказва точното място за точния човек. Карадимчев вече е натрупал опит като композитор в различни филмови продукции. След години става професор, там се пенсионира, но и сега от НАТФИЗ го канят за някои курсове. Преподава и в НБУ.

Любимият композитор на няколко поколения Борис Карадимчев почина на 12. април 2014 г. на 81-годишна възраст.. Написал е музиката на около 40 игрални филма и над 120 анимационни.

Как се влюбихте във филмовата музика, маестро?

- Още като студент написах едни пиески за цигулка, която беше любимият ми инструмент. Те се казваха "Шест музикални картини за животни". Това са първите ми професионални композиции. Имах визуално усещане за музиката. Понякога тя може да изразява образи и дори да прави илюстративни неща - например да подскаже един галоп, как препуска кон. Или да "показва" гръмотевици, буря, река, море...

Вероятно това мое усещане накара някои режисьори да ме поканят за филмите си. Първи беше Людмил Кирков за "Шведски крале". После за "Момчето си отива", за който написах мелодията на песента "Хора и улици", изпълнена от Мими Иванова и Борис Годжунов. След това за "Като песен" на Пискови, "Сватбите на Йоан Асен" на Вили Цанков", "Матриархат" и "Селянинът с колелето" на Людмил Кирков, "Куче в чекмедже" на Митко Петров. И така дълги години, чак до "Оркестър без име".

Добрата филмова музика трябва да е в услуга на разказа и на драматургията, да дообогатява филма. Да не се чува, както казваме ние, и да се "лепи" на кадъра. Да обогатява действието емоционално.

Големият майсторлък е не само да илюстрираш филмовото действие. Има втори план. Представете си следното - влизате в една стая, в която има легло и закачалка с една шапка на нея. Не знаем кой е човекът, който спи в леглото, както и нищо за шапката. Музиката може да подскаже какъв е този човек - весел ли е, тъжен ли е? Може да е човек от село, може да е стар, но може и да е млад. Всичко това може да се подскаже с музиката.

Навремето подходих много амбициозно към "Сватбите на Йоан Асен" - филм, който беше труден и сложен за музика. Много исках да съм верен на епохата, което всъщност беше невъзможно, защото за музиката и инструментите от ХIII век нищо не се знае. Написах музика, която да изглежда по-първична, архаична и същевременно да е емоционална, хармонична и мелодична.

Имаше един епизод с Анета Сотирова и Лъчезар Стоянов. Вили Цанков ми каза, че този епизод му е много важен и иска да напиша музика за него. Обаче да няма цигулки! "Вили, - викам му - аз тъкмо мислех да вкарам цял симфоничен оркестър, защо да няма?" "Не обичам цигулки", отвръща ми Вили.

Въпреки това направих музиката с оркестър, нямаше как да бъде с две гайди, записах я и я нося в Киноцентъра. Трепери ми душицата какво ще каже Вили. Подложихме я на кадъра, той я изслуша и каза: "Благодаря ти, Боре, точно това исках!"

С Методи Андонов имах следния случай с "Козият рог". Бях по време на снимките и вече в края им Методи с огромно неудобство ми каза, че поради еди-какви си причини е принуден да поръча музиката на друг .

Колегата я направи, но Методи не я хареса. А музиката беше записана със симфоничен оркестър, пари бяха дадени. Един ден в Киноцентъра Методи ми пусна една музикална тема на Мария Нейкова и ме попита пасва ли на филма. Казах му - Мето, щом на теб ти харесва, слагай я.

Веднъж с няколко джаз музиканти, страхотни импровизатори, трябваше да направим музика за наш игрален филм. Върви някакъв епизод - бавно, тежко, страшно, загадъчно. Викам - момчета, тука няма ноти. Банане, имаш един модел: ту-ду-ду-ду, накъсано. На Тошко басиста казвам: тум,тум,тум, ааа.

Така на всеки поотделно и всеки си има някакъв модел. Изпълнява го и става страхотно. Обаче кадърът дълъг, може би към 4-5 минути. Ние свирим, свирим, но вече се изчерпваме. И тогава Пепи барабанистът взе една от кутиите за микрофони и я пусна върху клавишите на пианото - даннн! Стана страхотно, обаче ние се разсмяхме и оакахме записа. Започнахме пак отначало...