Във времена, в които сме заобиколени не от спортна статистика, а от динамично променящото се зловещо съотношение болни/починали, участие в предизвикателството „Моят любим спортен момент” на БАСЖ дава възможност за глътка нормалност. Вече включилите се колеги вдигнаха високо летвата, разказвайки за наистина впечатляващи спортни триумфи. Но тъй като в моята скромна 16-годишна кариера на спортен журналист не съм имал удоволствието да съпреживея незабравими български олимпийски рекорди или футболни подвизи на националния отбор (по обясними причини), реших да споделя една лична и емоционална история, свързана с големия Трифон Иванов. И ще съм благодарен, ако й отделите няколко минути.
За тези, които имаха късмета да са деца през 90-те, житейските кумири неизменно бяха свързани с онзи отбор от лятото на 1994 година, за която са изписани милиони думи, които обаче никога не стигат. Всички мачове на световното в САЩ бяха съпреживявани с бурни емоции както от децата, така и от възрастните, но след победата над Германия с 2:1 торнадото от вълнение в 9-годишния хлапак от „Младост” 4 го накара да изхвърчи в еуфорията си по чорапи навън, където се вля в ликуващата тълпа. Хора от всички възрасти, отдали се в онзи миг на четирите „П”-та – пеене, пиене, прегръщане и празнуване. 30 минути по-късно детето се прибра вкъщи и очакванията за шамари бяха заменени от бурен купон с всички съседи от входа.
1996-а, 2 години по-късно, любовта към футбола логично бе еволюирала до тренировки в школата на ЦСКА на „Червено знаме”. Лято, жега, куп деца гонят топката на някогашната сгурия, върху която в момента се издига „Арена Армеец”. В червеникавия облак прахоляк играещото като централен защитник вече 11-годишното момче прави силен мач, а за един от шпагатите му клишето е категорично – „като по учебник”. След края следва бащинска прегръдка от треньора и незабравимата реплика „Браво, моето момче, напомняш ми за Трифон Иванов”.
Началото на септември 2013-а, жегата е същата, но не на „Червено знаме”, а в Сливен, който приема финалите на „Каменица Фенкупа” - домакин е Йордан Лечков, а специални гости - Христо Стоичков и Трифон Иванов. По традиция надпреварата трябва да се открие с шоумач между сборен отбор на спортните журналисти и такъв на организаторите. „Тримата тенори” застават в средата на терена, а от двете им страни трябва да се наредят играчите. Миг суетене сред колегите ми дава възможност да изтичам с ентусиазма на дете по чорапи точно там, до него. Заставам до Туньо и… Уау! По екип съм в центъра на терена, сгурията е заменена от свежозелена трева, а вдясно от мен, рамо до рамо, е Той. Въздъхнах тежко и инстинктивно сложих ръка върху него. И в този момент „кривата на щастието”, ако мога да заимствам този израз от Иво Иванов, се затвори в безкраен кръг.
Последва ръкостискане, бързи шеги и немислимото се случи – оставам на терена, а Туньо го напуска с онова неповторимо болярско достолепие, след което пътищата ни се разделят. Завинаги.
13 февруари, 2016-а. Шокиращата новина за кончината му ме завари в Боровец, където се провеждаше Европейската купа по ски. Сутрешното влизане в пресцентъра преди поредния старт срещна не така характерното работно жужене, а зловеща тишина. Само преди минута колегата Георги Банов бе съобщил немислимото – „Починал е Туньо”. Не издържах. Излязох навън, вдигнах поглед към небето и оставих на мразовития планински вятър неуспешно да се бори с бликналите в очите ми сълзи.
Същите сълзи, облели лицата на хилядите хора, дошли в Търново за последно сбогом с Железния. Неописуемо е да видиш ридаещи като деца футболни величия, които са печелили битки срещу световни шампиони, но са осъзнали безсилието си в двубоя със смъртта.
Същите сълзи на 40 000 фенове на стадион „Васил Левски”, слели се в проливния майски дъжд на бенефиса на Стоичков, прекъснат в третата минута за почит към липсващия номер 3 на терена.
Същите сълзи, останали завинаги върху една от банките в пресложата на стадиона, когато черно-белият лик на поелия към безвремието великан се появи на електронното табло.
Същите сълзи, които от няколко минути неумолимо капят по клавиатурата.
Защото… знаете ли… няма незаменими футболисти, но има незабравими. Като Туньо.
P.S. И точно в този момент по радиото, като част от кампанията за благодарност към борещите се с вируса български медици, зазвучава шлагерът на Емил Димитров, в който се пее онова винаги актуално „Ако си дал от себе си, не си живял напразно”. Случайно съвпадение???
---
Разкажи любимия си спортен момент. Изпрати история на [email protected]. Сподели я в социалните мрежи и предизвикай човек, който искаш да разкаже своя любим спортен момент.
#МоятЛюбимСпортенМомент #ОстаниСиВкъщи
