“Люти чушки” - книжлето, което докара до бяс Тодор Живков и подплаши властта

25.03.2020 Пенчо Ковачев
Борис Димовски илюстрира епиграмите на своя приятел Радой.
Борис Димовски илюстрира епиграмите на своя приятел Радой.

Обвиняват Борис Димовски, че имитира подписа на Първия с опашка на прасе.

И “Люти чушки” прехвърли 50 години! Тази малоформатна книжка от стотина страници предизвиква може би най-големия гняв и страх сред комунистическите властници. За никоя друга книга няма толкова екстремни заседания на “високо равнище”, уволнени и наказани хора, а самата тя - унищожена.

Какво всъщност се случва?

В началото на ноември 1968 г. в книжарниците се появява малка книжка със заглавие “Люти чушки” и “подзаглавие” “Народни епиграми”. Книжката е престояла в издателство “Български художник” цели три години. А от една докладна записка по-късно ще се разбере, че е “пусната за производство в края на м. юни, т.е. когато все повече се надигаше контрареволюционната и ревизионистична вълна в Чехословакия”.

Автор на епиграмите е Радой Ралин, илюстрациите са на Борис Димовски. Редактор - Зина Брезинска. В карето точната дата на издаване не е отбелязана. Тиражът е 40 000 броя, първоначално са пуснати 22 хиляди.

През първата седмица книжлето се продава нормално по книжарниците, библиотеките го получават и вписват във фондовете си. През втората седмица обаче из София тръгва слухът, че прасето, нарисувано към епиграмата

Сит търбух

за наука глух,

е с навита опашка, която имитира подписа на Тодор Живков.

По онова време Радой Ралин още не е толкова известен сред народа, макар в предговора “Книгата гори, но не изгаря...” към второто парижко издание на “Люти чушки” през 1983 г. известната журналистка Румяна Узунова да твърди, че Радой вече “се е превърнал в своеобразен двойник на фолклорния Хитър Петър”. Огромната популярност баснописецът ще придобие след скандала с “Люти чушки”, защото след слуха за опашката и подписа на Живков малката книжка буквално е разграбена от книжарниците.

Кой обаче “пали” скандала?

Кой точно подшушва на Първия за приликата между опашката на прасето и неговия подпис?

Това може би ще си остане забравена тайна, ако в нечии късни мемоари истината не излезе наяве. Но по принцип диктаторите са мнителни хора, лесно се поддават на неприятни слухове.

Комитетът за наука и изкуство спешно свиква разширено съвещание с всички директори, партийни секретари, главни редактори на издателствата в София и провинцията, както и на вестници, списания, на радиото, телевизията и др. На това съвещание председателят на комитета Павел Матев недоумява “как са се намерили хора, които да допускат такова отношение към Тодор Живков”.

Веднага е наредено всички бройки на книжката спешно да бъдат иззети от книжарниците и библиотеките.

Давид Елазар, зав.-отдел “Пропаганда и агитация” при ЦК на БКП, изпраща докладна записка до Секретариата на ЦК в която пише, че “Люти чушки” е извършила

“нагла диверсия

от страна на авторите,

а издателство “Български художник”, по-специално директорът Борис Ташев, е проявил политическо късогледство и безотговорност”.

На 21 ноември 1968 г. комисия от петима души (имената им днес не говорят нищо - б.а.) пише Докладна записка до Бюрото на ГК на БКП. Докладната започва така:

“Другари,

Преди известно време излезе от печат книгата “Люти чушки” от Радой Ралин, в която са събрани епиграми на автора с илюстрации от художника Борис Димовски. В нея се съдържат художествено и идейно несъстоятелни обобщения и груби клевети по адрес на нашата социалистическа действителност, срещу политиката на БКП. Перифразирайки народни мъдрости и поговорки, авторът прави редица обобщения на нашата действителност,

които имат

клеветнически

характер

и са насочени към разпалване ту на дребнобуржоазни и сектантски настроения, ту на ревизионистични страсти.

В книгата е даден простор на нихилистичните и политически объркани концепции на автора, които много старателно са подсилени и защитени от илюстрациите на Борис Димовски.

Двамата автори често си сменят ролите, взаимно се допълват. Там, където текстът на Радой Ралин е лишен от “оригиналност” и “остроумие”, на помощ идва рисунката на Борис Димовски, която, тъй да се каже, “изплюва камъчето”.

По-нататък петимата автори на записката правят прелюбопитен художествено-идеологически анализ на няколко епиграми и илюстрациите към тях:

“Под заглавие “Реорганизация” Радой Ралин перифразира известната пословица по следния начин: “Променил се Алия, погледнал се, пак в тия”. А отгоре е нарисувано дрипаво плашило. Явно насочена против нашата икономическа политика е и епиграмата “Икономически ефект”, която гласи: “Голямо чудо над малко блюдо”. В нарисуваното блюдо се вижда само една оглозгана риба.

Под заглавие “Бедността не е порок, а урок” е поместена епиграмата: “Кой постъпва честно, не живее лесно”. В “Отчитане на успехите” се казва: “Думба-лумба два дни, а година - гладни”. Под заглавие “Цени и качество” е сложена епиграмата: “Да би се яло, не би висяло”.

Друга епиграма гласи: “Кой излезе прав, не излиза здрав”. Подобна клевета лъха и от епиграмата “Кадрова политика” - “Който дрънка, е за вънка”. А като обобщение за целия живот у нас звучи епиграмата “Славна е нашта”: “Един плаща, друг разгаща”.

Заключението на авторите е безмилостно: “От всичко това става ясно, че авторите се отнасят негативно към икономическите резултати на нашата страна, невярно представят нашите успехи в социалистическото строителство...”

Но това не е краят, тепърва следва голямото обвинение:

“В книгата “Люти чушки” е допусната несъвместимата с всякакъв морал и законност, изключваща комунистическата партийност илюстрация на Б. Димовски, в която е злоупотребено с подписа на първия секретар на ЦК на БКП и председател на Министерския съвет на НР България, като е поставен на опашката на едно прасе. Над тази “илюстрация” е отпечатана епиграмата “Глух, но послушен”: “Сит търбух за наука глух”. При това отпада всякакво колебание, че и някои други епиграми са насочени против ръководството на партията.

Така например под заглавие “Басня” е поместена поговорката: “Хитрата сврака - с двата крака”. Над нея Борис Димовски е нарисувал изправен човек, стъпил върху две бюра, т.е. човек, който държи две власти... С това книгата “Люти чушки” се превръща в безпрецедентен за нашата социалистическа действителност случай!”

По това време Тодор Живков наистина “държи двете власти” - той е едновременно първи секретар на ЦК на БКП и председател на Министерския съвет.

Въпросната комисия провежда “сериозен разговор” с Радой Ралин и Борис Димовски и настоява двамата да си направят самокритика. Авторите отказват. Двамата отхвърлят обвиненията, че са направили “тенденциозни и клеветнически обобщения на нашата действителност”. Казват, че “критикуват отделни отрицателни прояви, които имат място в нашия обществено-политически и икономически живот”.

След като се запознава с докладната записка, ГК на БКП свиква спешно заседание. Критиката и оценките на него са убийствени:

“Авторите по същество

преминават в редиците

на нашите врагове!”

Случайно или не, на същата дата, на която се появява докладната записка - 21 ноември, във в. “Литературен фронт” излиза статия на Богомил Райнов със заглавие “Сатирата - партийно оръжие”. Основен обект на неговия гняв е Радой Ралин, Димовски въобще не е споменат в текста.

“Когато четеш последните книжки на Радой Ралин или на Георги Тихолов - пише Райнов, - имаш впечатлението, че наблюдаваш двама светци, попаднали в кошмара на преизподнята. Всичко около тях е нечисто, подло, користно, само те двамата сияят в непорочния блясък на сатиричните си ореоли...”

И още от статията.

“Например:

Кой постъпва честно,

не живее лесно.

Кой излезе прав,

не излиза здрав.

Кой душа не продава,

той имотен не става.

Читателят не бива да се учудва, че тия три епиграми на Радой Ралин са

досущ еднакви като

току-що снесени яйца,

макар и не чак толкова пресни. Безсилието на автора да се добере до една що-годе оригинална и духовита мисъл - за правдивост изобщо не говорим - го е довело до необходимостта да размножи три или четири баналности в няколко десетки варианта, стоящи по хумора и художествеността си тъкмо на нивото на вече цитираните...”

Изглежда, някъде “горе” са преценили, че гайките се натягат прекалено много, и решават малко да ги отслабят.

Секретарят по идеологията Венелин Коцев вика при себе си Крум Василев, който е главен политически сътрудник на Тодор Живков, и му казва, че “по поръчение на др. Живков” Василев трябва да покани в ЦК Радой и Димовски

“на чаша кафе, но

кафето да е съвсем

леко горчиво”

“Както е известно - разказва Крум Василев, тактиката на Живков беше хем да тушира, доколкото може, волнодумството в различните му направления, хем да не се кара с творците...”

Василев кани двамата, разтваря книгата на страницата с прасето и опашката му и казва: “Абе, другари, подписът на др. Живков стои под най-официални държавни и партийни документи, бива ли да се правят такива непремислени шеги?!”

Борис Димовски, който си е мълчаливец по природа, промърморва, че не е имало зла умисъл, това било безобидно творческо хрумване. А Радой Ралин казва: “Круме, кажи на другаря Живков, че Борето е направил един дружески шарж на неговия подпис и нищо повече.”

По онова време не можеше да се правят карикатури на високопоставени другари. Разрешаваше се дружески шарж, на който нарисуваният да изглежда красив и умен.

На 8 декември 1968 г. писателят Георги Марков води приятеля си режисьора Асен Шопов при Живков. Шопов е изгонен от Театъра на народната армия и пратен в Бургас. И Марков иска чрез Първия да го върне в София. Живков вдига телефона и нарежда на Павел Матев да направи каквото трябва и да върне режисьора в София.

“Другарю Живков - казва Георги Марков, - много ви благодаря... За нас сте...”

И тук Живков рязко го прекъсва “с твърде странен глас”:

“За вас... Знаете ли какво съм аз за вас?!”

Първия изважда книжката “Люти чушки”, отваря на страницата с прасето и я тика пред очите на Марков. Докато той се чуди какво става, Живков грабва един бял лист, вади писалка и се подписва. После поставя листа с подписа си до разтворената страница и, посочвайки прасето, силно развълнуван казва: “Това съм аз, а това е моят подпис” - и с разтреперени пръсти посочва опашката на прасето.

“Ето какво съм аз за вас!”, казва Живков. Настъпват дълги секунди тишина. Марков казва, че доколкото познава двамата автори, те никога не биха се решили на такава евтина шега.

Горчивината от лицето на Живков не изчезва. С горчивина и в гласа той казва: “А Радой Ралин е идвал толкова пъти тука. Седял е точно там, където вие седите, и сме разговаряли с него за всичко... и ето сега...”

Подава бързо ръка на гостите си и срещата приключва.

В книгата си “Истории за личности и буболечки” Кеворк Кеворкян разказва за своя среща с Живков, когато бившия първи вече е под домашен арест. Става дума и за “Люти чушки”. “Какво има в тая книга? Аз я четох, много е хубава”, казва Живков. “Ами нищо няма, но понеже е имитиран вашият подпис и те ги подгонват и разсипват”, отвръща Кеворкян.

Той цитира буквално последвалия разговор между двамата. “Не, гледай сега, подписът е направен така - Живков, и това завъртено като свиня или шопар, или нещо подобно. Но те идваха с художника и ние ликвидирахме този въпрос. Те идваха при мене и ние се разбрахме, аз се съгласих с тях.”

“Добре, ама след това кой ги подгони така?”, пак пита Кеворкян. “Аз не знам кой ги е гонил. Аз не съм ги гонил...”

След години директорът на издателство “Български художник” Борис Ташев разказва: “По нареждане “от горе” 20 000 екземпляра се изгарят в печатницата, но поради силната тяга на комина

из околността хвърчат

полуизгорели книги

Учениците от съседното училище ги събират, а на другия ден прекопирват част от илюстрациите и масово ги разпространяват. Същото става и в Университета и София се напълва с прасето, на чиято опашка е подписът на Тодор Живков.”

Според Валентин Караманчев, дългогодишен шеф на книгоиздаването в България, обаче Радой Ралин сам пуска слуха, че книгата му е изгорена в пещта на Полиграфическия комбинат. После слухът обрасва с всевъзможни измислици. Говори се, както твърди и директорът Ташев, че от комина излитали недоизгорели листа и няколко работници от комбината и случайно минаващи граждани успели да съберат листовете и с тях да възстановят цялата книжка.

Все си мисля, че ако някой беше успял да си събере такава горена-недоизгорена книжка или част от нея, непременно да се е похвалил след 1989 г. с реликвата си. Досега не съм чул някой да разкаже чрез медиите, че е виждал печените-недопечени “Люти чушки”. Но то и няма как да е станало това, защото по това време в Полиграфическия комбинат вече не имало пещ.

Валентин Караманчев пази един съвсем нормален екземпляр от книжката, която навремето жена му успяла да купи от една книжарница.

Той казва, че тогава забранените книги, доколкото ги е имало, не са горени, а претопявани в казана на фабриката в Княжево. След което можело рециклираната хартия да се използва отново. Там например “намира смъртта си” инкриминираната стихосбирка на Иван Динков “На юг от живота”, но това е друга интересна и показателна за нашенските нрави история.