Дарените години

През един суров зимен ден, когато дърво и камък се пукали от мраз, конят, волът и кучето отишли при човека и похлопали на вратата му. 

- Кой хлопа? - попитал човекът.

- Ние сме: конят, волът и кучето.

- Какво искате?

- Искаме да влезе при теб да се постоплим на твоето огнище. Ако не ни отвориш вратата, ще пукнем от студ.

Човекът отворил вратата и трите животни влезли вътре. Наместили се край камината, където бил напален буен огън, и хубаво се затоплили. Човекът бил гостолюбив, донесъл им храна: за коня - едно кринче овес, за вола - трици, за кучето - една голяма порязаница хляб.

След това седнал и той до огнището, но се умълчал. 

Гостите попитали добрия домакин защо е тъжен. 

- Защото ми се свършиха годините и трябва вече да умра - отвърнал стопанинът.

- Слушай - обърнал се след малко конят, - ако си съгласен, ние ще ти дадем от нашите години. Ние ще си запазим само по десетина. Повече не ни трябват. 

Подписали договор. И получил човекът остатъка от годините на коня, вола и на кучето. Годините на коня той присъединил към младините си, затуй младите хора са буйни, необуздани и пъргави като коне. Годините на вола човекът прибавил към зрялата си възраст, затуй зрелите хора работят като волове. А годините, взети от кучето, оставил за старостта. Затуй старците са малко избухливи и раздразнителни, но са домошари като кучето.

Ангел Каралийчев