Преди 13 г. в

Правителствена

болница правят

единствената

у нас двойна

трансплантация

от един черен

дроб.

Един черен дроб, два спасени живота и среща, която се помни доживот. Това накратко е част от историята на Биляна Стършелова - една от първите трансплантирани у нас пациентки, която преди почти 13 г. получава най-големия подарък от съдбата - втори живот.

Годината е 2006-а. Биляна е щастливо омъжена и със съпруга си отглеждат първородния им син Йордан, който тогава е само на 2 г. и половина. През септември обаче внезапно влошаване на състоянието на Биляна преобръща семейната хармония.

“Ходех на работа, бях щастлива и в един момент бедите започнаха една след друга. Всяка вечер започнаха да ми се подуват краката, а една сутрин не можех да стана и да отида на работа, напълни ми се коляното с вода. Тогава влязох по спешност в болницата в Дупница, където живеех тогава. Там седях около 2 седмици, но лекарите се лутаха между диагнози. Не можеха да разберат какво ми е. Предполагаха рак на черния дроб, защото чернодробните ми показатели бяха на максимум”, разказва тя.

Допитва се до друг лекар за второ мнение, пак в Дупница, който ѝ назначава за един месец лекарства, подсилващи функцията на черния дроб. Подобрение няма и Биляна отива за консултация в София в университетската болница “Царица Йоанна - ИСУЛ”. Там от проф. Борислав Владимиров чува и окончателната диагноза - първична билиарна цироза. Това е автоимунно заболяване, което жената отключва по време на бременността, но тогава не обръща внимание на симптомите.

“В третия месец от бременността си получих сърбежи по цялото тяло. Всички казваха, че е от напрежение, предстоящо раждане и т.н. Вследствие на тези сърбежи обаче родих детето си в 8-ия месец. След това самото раждaне и детето те завъртат в кръг, в който забравяш за проблемите, но сърбежите останаха донякъде. Това е било показателно, че черният дроб е започнал да се разрушава, но после разбрах от лекарите, че заболяването се открива в по-напреднала фаза. Не се “показва” в началото, защото черният дроб е орган, който не може да се хване веднага, че има проблем”, разказва Биляна.

Тогава тя е едва на 26 г. От лекарите в ИСУЛ разбира само, че болестта е увредила много черния ѝ дроб. На близките ѝ казват, че ѝ остават година-две живот, в зависимост от това как прогресира заболяването и как се поддържа здравето ѝ.

Лечението е само едно - трансплантация на черен дроб. И през ноември 2006 г. Биляна е включена в списъка на чакащите. Приемат я в болница “Лозенец” - единственото към този момент място, където се правят чернодробни трансплантации у нас. Правят ѝ изследвания и я пускат у дома със заръката да приготви сак с дрехи и да чака обаждане по всяко време, дори и през нощта, но да е готова да тръгне веднага. 

Лекарите обаче я подготвят и за голямо чакане, защото тогава трансплантации се правят още по-рядко от сега. По данни на агенцията по трансплантации през 2006 г. са направени общо 10 чернодробни трансплантации, от които само една е от жив донор.

За щастие обаче,

чакането трае

само месец Обаждането идва на 17 декември от проф. Любомир Спасов.

“Готвехме се за Коледа и Нова година. На 17 декември тъкмо щяхме да излизаме, и телефонът звънна. Казаха ми да тръгвам за София. Потеглихме веднага с майка ми и съпруга ми”, спомня си Биляна.

Силният ѝ характер и вярата, че всичко ще бъде наред, я крепят през цялото време.

“Не съм се замисляла, че ще има опасност. За мен беше важно, че трябва да живея и да се боря”, казва тя, без да подозира, че тази борба не само ще ѝ даде живот, но и ще я свърже завинаги с четири нови съдби.

Трансплантацията, която правят на Биляна, е първата и до момента единствена у нас, защото дарения черен дроб лекарите от болница “Лозенец” разделят на две и присаждат една част на нея, а друга - на 4-годишно момиченце, също чакащо за нов орган.

“Ние сме единствената такава чернодробна трансплантация в България - на мен и на едно дете, Йоана се казва, разделиха един черен дроб”, разказа Биляна. (Историята на трансплантираната Йоана Митова четете в следващ брой на “24 часа” - б.а.)

Двете прекарват заедно Бъдни вечер и Коледа в реанимацията на болницата, където медицинските сестри са Снежанки, а анестезиологът - Дядо Коледа.

Биляна си спомня обаче ясно и момента, в който отваря очи след трансплантацията.

“Първата мисъл беше да видя семейството си и по-скоро те да ме видят, че съм жива и че съм добре”, спомня си тя. Разказва, че най-тежко за нея е било да вижда страданието в очите на близките си, както и че не може да присъства активно в живота на детето си и да го отгледа, когато има нужда най-много от нея.

След успешно възстановяване Биляна е изписана от болницата на 14 януари 2007 г. и

заживява втори

живот

благодарение на

своя донор -

25-годишния

Димитър,

останал млад завинаги след фатално падане у дома.

Разбира кой е той 2 години след трансплантацията, и то съвсем случайно.

“Започнах да чета в интернет и попаднах на една статия за майката на донора. Много се чудех какво да правя и след разговор със семейството ми реших да напиша мейл на медията”, разказва тя.

От този мейл последва телефонен разговор - от сестрата на починалото момче.

“Спомням си го, все едно беше вчера. Звънна ми телефонът и тя ми каза - “Обажда се сестрата на Димитър”. Аз отговорих, че познавам един Димитър - братовчед ми, и че вероятно има някаква грешка. Тя ми каза: “Не, няма грешка, търся Биляна”. И така се разбрахме. Отидох им на гости, където се запознах с нея и семейството ѝ, а тя ми показа снимки на брат си. След известно време ме поканиха и на бала на по-голямата им дъщеря, когато се видяхме и с майка му”, разказва Биляна. 

Срещата е емоционална, без много приказки. Разговорите са повече с очи.

“Погледът беше достатъчен. Емоцията, че ме вижда, че вижда нещо живо, в което живее част от детето ѝ, беше в основата на първата ни среща. Обгрижваше ме. Тя е прекрасен човек, а

аз мога само

да съм вечно

благодарна”,

споделя Биляна.

Именно майката и съпругът на сестрата вземат съдбоносното решение в онзи ужасен за тях декемврийски ден.

Но благодарение на него са спасени няколко живота, защото бъбреците на момчето също са трансплантирани.

А какъв е животът на един трансплантиран?

“Животът на един трансплантиран е такъв, какъвто смятам, че трябва да има всеки обикновен човек - да бъде щастлив, че се събужда всяка сутрин, че има възможност да живее, да пътува, да обгрижва и да присъства в живота на близките си. Животът е препятствия, с които трябва да се справяш”, казва Биляна.