На 19 февруари 2019 г. журналистът Петко Бочаров щеше да навърши 100! Не му стигнаха по-малко от четири години.

Почти “до последен дъх” той седеше пред телевизора, за да следи новините у нас и по света, или пред компютъра, за да изпрати навреме до медиите текстовете си.

Имаше рубрика във в.“Новинар”, пишеше в списание “Правен свят” (по образование той е юрист), в електронното издание “Новото време”, сътрудничеше дори на в. “Неделник”, който излиза в Ню Йорк.

Всичко това го правеше доайен на българската журналистика и му носеше титлата “Най-възрастният пишещ журналист в Европа”, а може би и в света.

Освен с активна публицистика бай Петко успя да напише и четири книги: “Картини от три Българии”, “Лица и съдби от три Българии”, “Страсти и контрасти от три Българии”, “Петко Бочаров на 95 през три Българии”. Последната излиза

с посвещение към

съпругата му:

“На Дорчето -

моя ангел”

Той я боготвореше и наистина я смяташе за ангел небесен.

Все по същото време Петко Бочаров беше и най-възрастният българин, завършил Американския колеж само четири години преди да го закрият през 1942 г. Това става година след като на 1 март 1941 г. България влиза в Тристранния пакт и се превръща във враг на САЩ.

Младежът постъпва в американското училище през 1933 г. Съученичка му е Леда Милева. Годишната такса е 20 хил. лв. - немалко пари за онова време. Три години преди него там вече учи и по-големият му брат. Баща им брои по 40 хил. лв. годишно, но успява да ги изучи. Той е известен столичен адвокат и явно клиентите му са били скъпи.

На 10 януари 1944 г. американска бомба разрушава триетажната родна къща на Бочаров на ул. “Раковски”, но семейството било евакуирано в Княжево и оцелява. Петко го спасява някакъв документ, за който е отишъл в Съдебната палата.

През 1945 г. полага държавния си изпит по право в Софийския университет. Комунистите постепенно завземат цялата власт и вместо предимство американската диплома му носи повече неприятности.

Не му позволяват да започне работа по специалността. Работи какво ли не, включително и по строежите. Все пак наученият в Американския колеж английски език решава живота на младия юрист в добра посока.

През 1952 г. го назначават преводач в Българската телеграфна агенция (БТА). След смъртта на Сталин, когато идеологическите ледове малко се разтопяват, става журналист в агенцията.

Целият професионален живот на Петко Бочаров преминава само в БТА! С много възходи и падения, с въздигане и разжалване, със заплахи за уволнение и 3-месечно заточение в Силистра...

Но никъде другаде освен в БТА, и то само в един отдел. От 2 юни 1952 г. до 20 октомври 1983 г., когато го пенсионират с почести.

Бочаров има невероятния късмет да попадне на място, което идеално пасва на характера и интересите му - отдел “Международна информация” на БТА. Когато издържа конкурса за мястото, началникът на “Кадри” в агенцията му казва: “Избрахме да те назначим теб, защото от всички кандидати ти си най-малко неподходящ...”

Така дълги години всичко, което става по света, минава като информация през съзнанието на Петко Бочаров. Канят го и той с лекота започва да пише коментари във вестниците, защото освен с много информация разполага и с най-добрите световни образци как се пише силен коментар.

През 1960 г. тогавашният шеф на БТА Елена Гаврилова (завършила “Дойчешуле”, но праволинейна комунистка, бивша секретарка на Вълко Червенков) го праща в Италия, за да отразява олимпийските игри в Рим.

Той е шашнат от тази командировка, защото в Италия има леля, която живее в Милано. Когато се връща, се засичат пред входа на БТА с Гаврилова, която слиза от колата си. Като го вижда, тя започва да се удря по бедрата и да повтаря: “Ама ти се върна, ама ти се върна, ама ти се върна?!”.

Въпреки лоялността на младия журналист това е първото и последното му излизане в западна държава. След това обикновено го пращат в Африка, макар че го издигат до шеф на отдел “САЩ и ООН”. Тогава обаче една свещ в черква замалко не му подпалва журналистическата кариера.

Заедно с бъдещата си съпруга през 1962 г. отиват в черквата “Света Петка” на Великден. Излизат в полунощ със запалените свещи и се сблъскват с партийния секретар на БТА. Шеф на агенцията вече е Георги Найденов (бащата на Валери Найденов) и

за да го спаси от

уволнение, го праща

кореспондент

в Силистра

Това “заточение” Бочаров определяше като едно от хубавите времена в живота му.

В София го връща Лозан Стрелков. Но не като шеф на отдел, а като литературен сътрудник четвърта степен. Стрелков често обичал да разказва как, когато го извикали в ЦК, за да му кажат, че го назначават за шеф на БТА, му дали и списъка на хората, които трябва да уволни. На първо място в този списък е името на Петко Бочаров. Но Стрелков не уволнява никого.

Бочаров е и човекът, направил

първия авторски

коментар от 4 минути

на живо по БНТ

Това става на 20 януари през далечната 1962 г. Темата е “Конференцията на външните министри от Южна Америка в Пунта де ла Есте”.

За първи път България вижда като какво е това модерна персонифицирана журналистика. Бочаров изговаря текста си на живо от последния етаж на телевизионната кула и понеже мисли, че не бива да се виждат пред него листове, от които да се подсеща, научава текста си наизуст.

Отзивите са повече от блестящи, но след това БНТ “забравя” журналиста за цели 12 години! След изявата му по телефона към ЦК на БКП и ръководството на телевизията потичат гневни реплики от рода на:“Защо пускате на екран такава реакционна личност?!” “Този човек е завършил американски колеж!”, “Бочаров е буржоазно копеле!”.

Връщането му на екран е чак през 1974 г., когато шефовете на БТА Лозан Стрелков и на БНТ Иван Славков се договарят за телевизионно студио в информационната агенция.

Стрелков определя четирима души, които имат право да говорят от това студио: Бочаров, Димитри Иванов, Петър Кожухаров и Стефан Тихчев.

От 1981 г. бай Петко е редовен участник в легендарната “Всяка неделя” на Кеворк Кеворкян. А през 1992 г. настъпва звездният му миг - шефът на БНТ Асен Агов го кани да прави неделен коментар под рубриката “ТВ око” веднага след централната информационна емисия “По света и у нас”.

Това продължава 3 месеца. Една от първите работи на Хачо Бояджиев, когато сяда на директорския стол в БНТ, е да спре коментара.

В тази рубрика Петко Бочаров изрича

онова сакрално

“Да, ама не”, което

става популярно

почти колкото

Радичковото

“Мамка му и прасе!”

До края на живота му хората го поздравяват по улиците със “Здравей, “Да, ама не!”.

Веднъж той минава през Женския пазар покрай роми, които продават земеделски сечива. Един от тях седи край импровизираната сергия, вижда го и се провиква: “Ееей, гледайте, гледайте, “Да, ама не” минава...”

В един от многобройните ни разговори го помолих да каже трите основни правила в журналистиката, на които никога не е изневерил. Ето ги:

- Първо, когато пишеш или говориш за нещо, трябва да познаваш материята. Задължително.

- Второ, трябва да вярваш в това, което пишеш или говориш. Също задължително.

- Трето, пиши и говори на литературен български език, използвай невероятните нюанси на нашия език, не го наранявай с фрази като “Има ли някого?”.