Има много български светини

извън територията на страна ни, но неделима

част от нашата история.

Подобни предмети, мощи, съкровища, паметници, църкви и книги са пръснати по целия свят и свидетелстват за величието на българските владетели.

Текстът е част от книгата

„50-те светини извън България, които всеки трябва да види”.

Освен интересната информация, може да набележите и нестандартни дестинации за пътешествие с цялото семейство.

1. Сребърният орел на Аспарух

Съхранява се в музея на гр. Запорожие, Украйна

През 1930 г. украинският археолог Гринченко открива археологическия комплекс „Вознесенка” в Украйна. Още тогава комплексът е зачислен в колекцията на Харковския исторически музей, а се предполага, че там е погребан основателят на българската държава хан Аспарух. Сред откритите артефакти са златни и сребърни предмети, въоръжение, останки от кремация на загинали воини и др. Интересна е историята на орела, който се предполага, че е принадлежал на хан Аспарух.

При разкопаването на съкровището на брега на Днепър Гринченко попада на два интересни, масивни сребърни предмета: единият – лъв, който е силно повреден от висока температура, а другият – леко засегнат орел. Службите на Сталин изпращат Гринченко в Сибир, а орела и лъва – в музея в Харков, старата столица на Украйна. По време на бомбардировките през Втората световна война немска бомба попада точно в музея и цялата сграда се взривява. С риск за живота си една музейна уредничка влиза в развалините, за да намери орела. Открива го и го изважда от пепелта. Фигурката е от сребро, но за тази жена той е много по-ценен. През 1983 година тя все още е жива и пазела орела като уредничка във възстановената сграда на музея в Харков, когато нейният директор решава да го размени срещу скитска находка от музея в Запорожие. Успяват да отнемат орела от уредничката и закарват този свещен къс сребро в музея.

Фигурката тежи малко над килограм и е от чисто сребро. Дължината е 21 см, височината – 13,2 см. Орелът се бори със змия, която се гърчи в ноктите му. На опашката има надпис, който не се чете, защото е силно повреден от огъня. На гърба има дванайсет пъпки, чиято символика не е ясна на специалистите.

На пръв поглед фигурката изглежда като много ценен старинен предмет. Но има три неща, които го правят безценен за нас, българите. Първо, че е част от прабългарско съкровище. Второ: на лявото крило на орела има щемпел с трилистник. Някои историци смятат, че това е династичният знак на владетелския род Дуло. Има го и върху някои от предметите от съкровището на бащата на Аспарух – хан Кубрат. И трето, и което е най-важно: на гърдите на орела има монограм. Археологът Гринченко навремето го разчита като „Петрос”, защото, разбира се, чете отляво надясно. Но ако бъде прочетен отдясно наляво, както са писани много от прабългарските рунически надписи, името, което се разчита, е „Еспор” – Аспарух.

Монограмът „Еспор” много напомня монограмите на пръстените на хан Кубрат. Днес сме свикнали да наричаме първия български владетел на юг от Дунав Аспарух, но това не е истинското име на великия хан. Така го наричат гърците. Арменците го изписват Аспархрук. А в българските средновековни летописи той е назован Испор, Есперих, Есперерих или Исперих. Името му най-вероятно е от ирански произход и означава Бял конник.

Точно копие на орела на хан Аспарух от няколко години може да се види в Националния исторически музей.

2. Златно съкровище от Над Сент Миклош

Съхранява се във Виенския музей за история на изкуството, Австрия

Златното съкровище от Над Сент Миклош е открито случайно през 1799 г. край едноименния град в Банат, днешна Румъния. В точен превод името на града, на който е назовано и съкровището – „Nagyszentmiklos” (Надъ Сент Миклош или Наги Сент Миклош) на унгарски означава „Свети Николай Велики”. Важно е да се спомене и че до мястото на откритата находка се е намирала някога важната българска крепост Ченад (Морисена) от времето на Първата българска държава.

Съкровището е открито от работник на двамата братя преселници от България Христо и Кирил Накови. По-късно те го даряват на император Йосиф II, за което получават и благородническа титла. Съкровището е изложено във Виенския музей на история на изкуството, анотирано като прабългарско, и е отнесено към XI век. Някои изследователи предполагат аварски или печенежки произход.

Съкровището се състои от 23 съда с общо тегло около 10 килограма. Осем от тях са изработени от 22-каратово злато. Шест от съдовете са кани с яйцевидно тяло и сравнително дълга шия, разширяваща се при гърлото. Навярно са били предназначени за вино. Кани с подобна форма са срещани в изкуството на Римската империя, Китай, Сибир и Южна Русия. Не са характерни за персийското (иранското) изкуство.

Подобно на формата на експонатите, и украсата им произхожда от различни култури. Понякога в един и същи съд се съчетават мотиви и изображения с разнороден характер. Срещат се орнаменти, присъщи на различни художествени култури: християнски кръстове (дъната на някой от тасовете), рунически знаци, определяни като тюркски или български (пак там), копиевидни мотиви, присъщи на сасанидското изкуство (шията на кана №2), антични акантизувани палмети и розети, познати и от византийското изкуство.

Надписът на таса, известен под номер 21, е с гръцки букви, обграждащи кръст, на прабългарски.

Според разчитането на Никола Мавродинов (въз основа на Томсен) надписът е от времето на Аспарух и гласи: „Боил Зоапан направи този тас. Бутаул Зоапан го закачи (подари) за пиене”.

3. Тленните останки/Гробът на Гоце Делчев

Намира се в църквата „Св. Спас“, гр. Скопие, Македония

Гоце Делчев е деец на националноосвободителните борби на българите в Македония и Одринско, учител, един от ръководителите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Приемник на идеите на В. Левски за създаване на революционни комитети сред народа и за подготовка на общо въоръжено въстание. От 1896 г. минава в нелегалност. Делчев е задграничен представител на ВМОРО (1896–1901), подвижен член на ЦК на ВМОРО и главен ревизор на четите. Заедно с Г. Петров изработва (1896) устава на организацията. Обявява се против прибързаното решение за общо въстание на Солунския конгрес на ВМОРО (1903). Използва псевдоними като Ахил, Миндизот. Пада убит в сражение край село Баница, на 21 април по стар стил (4 май по нов) през 1903 г. Тленните останки на войводата първоначално са погребани точно там, в общ гроб. По-късно костите му са върнати в България, след което са предадени на Македония.

Защо тогава гробът на легендарния войвода е в Скопие?

През март 1903 г. Гоце Делчев и неговите войници взривяват моста на река Ангиста на железопътната линия „Солун–Одрин”. След около два месеца, на път за среща с водачите на Серския революционен окръг, те попадат в обсада от турците край село Баница, Серска област. През нощта на 3 срещу 4 май турската потеря блокира селото по сигнал, че там нощуват комити. Гоце Делчев решава да изведе четниците от селото, но опитът пропада. Битката край село Баница завършва със смъртта на Гоце Делчев и Димитър Гущанов. Някои от четниците успяват да избягат. Това е една от най-тежките загуби за ВМОРО.

Турците изпращат останките на Делчев и Димитър Гущанов в Сяр, където биват разпознати от местната власт. След това те са погребани в общ гроб в село Баница.

Още през 1906 г. Михаил Чаков и Таската Серски прибират костите му под светия престол на църквата в с. Баница, където те престояват до 1917 г. Историята твърди, че те разкопават гроба и първоначално вземат черепа и костите на ръцете и краката. Впоследствие свещеникът към църквата изравя и торса и го добавя към останалите кости.

Сандъчето с тленните останки на войводата се запазило, въпреки че църквата е била опожарена. Михаил Чаков взема тленните останки със себе си в София. В дома на Чаков са поставени при иконата и при едно денонощно горящо кандило, там те престояват до 1923 г. През август същата година са изнесени тържествено и са оставени за поклонение в църквата “Св. Неделя”, а на 12 август са съхранени на тавана на храма заедно с костите на Георги Раковски.

Няколко месеца по-късно са пренесени в канцеларията на дружество „Илинден”. До 7 октомври 1946 г. те се съхраняват в Македонския дом на ул. „Пиротска” №5, където се пазят в урна от Илинденската организация.

Но не е било писано духът на Гоце да намери покой и тук. След 9 септември 1944 година България сменя политиката си по македонския въпрос и под натиск от Югославия и СССР предава костите на Гоце Делчев на Скопие.

Новото българско комунистическо правителство отговаря положително на искането на току-що създадената в Югославия на антибългарска основа Народна република Македония за предаване на костите на Гоце Делчев.

В продължение на няколко дни саркофагът с тленните му останки преминава за последен път през Пиринския край, където той броди с четата си. Така костите на войводата са приети в Македония и са препогребани в каменен саркофаг в двора на църквата „Свети Спас”, където са и днес.

По време на Втората световна война гробът на Гоце Делчев, който тогава попада на територията на Царство България, е възстановен. На 3 май 1943 г., върху общ гроб в покрайнините на село Баница, видни български общественици, заедно със сестрите на Гоце – Ружа, Велика и Елена, както и техните потомци, поставят бяла мраморна плоча с надпис: „В памет на падналите бойци в с. Баница на 4 май 1903 г. за обединението на Македония към майката родина България и за вечен спомен на поколенията: Гоце Делчев от гр. Кукуш, апостол и войвода; Димитър Гущанов от с. Крушово, войвода; Стефан Духов от с. Търлис, четник; Стоян Захариев от с. Баница, революционер; Димитър Палянков от с. Броди, революционер. Заветът им бе – Свобода или смърт!”.

Из „50-те светини извън България, които всеки българин трябва да види” на Книгоиздателска къща "Труд"