Журналистката си отиде след кратко боледуване три седмици преди да навърши 65 години.

Фен съм на Лий Чайлд и на неговия герой Джак Ричър - излезе новата му книга “Стражът” - посветена на руското хакерство в САЩ. Интересна. Зловеща! Но... Джак не се предава... на 400 стр. Не го приемайте като закана, но ако не сте ми приятели, лесно мога да ви казвам кой е убиецът в най-новите кримки.

Това е шега. Днешна съм във фейсбук!

Така Мила Вачева оповести на 18 септември 2021 г., че и тя вече е част от социалната мрежа. Направи го с типичния си хумор и вплете в него едно от любимите си занимания - четенето. Който я познава, знае, че това не е клише и тя наистина чете по една книга всеки ден.

Фейсбук обаче не я привличаше, някак инстинктивно странеше от него. “Имам достатъчно контакти и познанства и без фейсбук”, казваше тя. В един момент все пак реши, че там е мястото, където освен във вестника може още да пише - защото и писането беше нейна страст. Голяма. (Виж една от историите й долу.)

Успя обаче да остане във фейсбук по-малко от година

Отиде си на 25 май след кратко боледуване три седмици преди да навърши 65 години.

“Скърбя дълбоко за загубата на Мила Вачева. Загубихме прекрасен човек, едно впечатляващо перо, личност, която дълбоко познаваше и културата, и духовността. Да е светла паметта ѝ”, каза големият художник Вежди Рашидов за нея.

Мила бе завеждащ отдел “Култура” в “24 часа”. Тя впечатляваше читателите с дълбоките си експертни познания по изобразително изкуство и архитектура. Името ѝ бе широко известно в творческите среди на София и цяла България.

Работи във вестника повече от 20 години. Колегите ценяха ерудицията, работливостта и доброто ѝ сърце. Тя имаше изключително талантливо и живописно перо, пишеше експресивно, със стил и лично отношение. Нейните публикации често заемаха първите места сред най-четените материали в сайта на вестника.

Вачева е родена на 14 юни 1957 г. в Ямбол. Завършва журналистика в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Работила е в седмичника “Антени”, после и във всекидневника “Работническо дело”, както и в наследника му “Дума”. Там ражда сина си Христо, който днес е кинооператор. “До последно ходех по събития, колегите се шегуваха, че ще родя в редакцията”, разказваше тя.

Където и да пишеше, все е отразявала процесите и хората в културния живот у нас. С тази експертиза е поканена и в “24 часа”. Влизайки в отдел “Култура”, тя се озовава бюро срещу бюро с друг изявен журналист и театрален критик - Димитър Стайков, и той наскоро станал част от вестника. Преди това е зам. главен редактор на в. “Демокрация” - факт, който забавляваше всички в “Часовете” заради срещуположните политически възгледи на “Дума” и “Демокрация”. Затова в началото колегите често влизаха в стаята на Мила и Митко, за да наблюдават отношенията им. Културата няма цвят, казваха обаче невъзмутимо двамата.

Трудно може да се изброят всички статии, дописки, новини, коментари и интервюта, които Мила Вачева е написала през плодотворната си кариера. “Всекидневникът е ламя, тъкмо свършиш за деня и започваш да мислиш за дописките за следващия ден”, обичаше да казва. Но не ѝ тежеше,

пишеше с лекота, бързо и спокойно

дори и в най-натоварените моменти. “Нали знаеш, че има духче, което пази мързеливите репортери”, така перефразираше любимия си автор Тери Пратчет (беше изчела всичко от него), като попаднеше на журналистически “удар”.

Сбогом, Мила, ще ни липсваш много!

Екипът на “24 часа” изказва дълбоките си съболезнования на близките ѝ!

Поклонението ще е на 30 май в 10,30 ч в църквата на Централните софийски гробища.

Как открих звездата от Партийния дом

МИЛА ВАЧЕВА

Тази история е написана от Мила Вачева за 25-годишнината на “24 часа”. Тогава вестникът публикува случки на журналистите си, които не са станали публични, но се разказват като редакционен фолклор десетилетия. Те са поучителни и са истинската ненаписана досега история на българската журналистика, която не се учи в университета.

Планьорка. Главният редактор Венелина Гочева чете всекидневната сводка на събитията.

“Интересно, казва тя, 20 г. от свалянето на звездата от Партийния дом. Къде е тя?”

Мълчание. “Вачева (отговарям за музеите), я да я намериш”, споменава, а репликата на главния редактор е заповед. И Вачева тръгва да търси нещо, което не се знае къде е от две десетилетия. Пълна съм със скептицизъм.

Първо позвънявам в Музея за история на София, после в Националния исторически музей - никой не знае следите ѝ. После звъня в Националната библиотека на приятел и искам материали за събитието. То е във вид на скромно съобщение във в. “Дума”, но пък там го има името на човек, отговарял за демонтажа на петолъчката. Решавам да използвам старомодния телефонен указател. Там има две еднакви имена - единият номер е в кв. “Банишора”, другият - на бул. “Дондуков”. Едва ли партиен функционер ще живее в “Банишора”, казвам си и набирам номера на “Дондуков”.

“Здравейте, аз съм Мила Вачева от “24 часа”, вие ли демонтирахте звездата над Партийния дом?” “Да, аз”, отвръща спокойно мъжът, вдигнал телефона за мое смайване. След минута мълчание пита: “Миле, ти ли си?”. Занемявам. Миле са ме наричали само най-близките ми хора. Оказа се, че чичо Асен е съпруг на най-близка приятелка на майка ми - аптекарка, изтеглен от ЦК на БКП от провинциалния Ямбол (Боже, казах си, благодаря ти, мамо, ти ми помагаш и от небето) и завеждал стопанския отдел на ЦК. Не само знаеше всичко за звездата, за монтажа и демонтажа ѝ, но и пазеше папка с цялата документация - всички данни как е поръчана, колко е тежала, какви са били “рубинените” стъкла и позлатените лайстни. Как е била отнесена от хеликоптера на втория опит, защото работниците са я били укрепили с допълнителни винтове и не са могли да я “откъснат”. Как е била върната тайно през нощта обратно в гаража за ВИП автомобили, но понеже била висока, се наложило да спуснат гумите на камиона, как е стояла, покрита с брезент, в един ъгъл. Донесе ми цялата документация, нали бях “Милето”.

Случайност, късмет, както искате го наречете... Сега звездата - години ръждясвала потрошена в един ъгъл на градската баня, може да се види реставрирана в Музея на социалистическото изкуство. Всъщност звездите са две, но това е друга история.