Легендата Вячеслав Виденин, за когото руснаците са длъжни да направят филм

20.01.2022 Стоян Младенов
Неособено високият скиор сякаш се превръща във великан, когато преследва победата на пистата.
Неособено високият скиор сякаш се превръща във великан, когато преследва победата на пистата.

Великият Вячеслав Виденин сътвори истинско чудо на зимните олимпийски игри в Сапоро и спечели уважението на японския император. Обичаха двукратния олимпийски шампион не само заради успехите, а и заради добротата му

"Kрайно време е да направим пълнометражен филм за него. Защо толкова се забавихме? Ще бъде лесно за сценария заради хилядите интересни моменти от живота му. А ще бъде и морално оправдано, защото героят на нашата лента бе велик шампион и още по-велик човек.

Заслужава нашето уважение и благодарност",

пише в своя материал авторът на в-к "Спорт Експрес" часове след като двукратният олимпийски шампион в ски бягането Вячеслав Виденин си отиде от този свят на 80-годишна възраст в края на миналата година.

В такива случаи хората казват: "Отърва се", тъй като последните му дни са били истинско мъчение. Никой не го чу да се оплаква и никой не разбра да се е поддал на отчаянието. Животът му започна трудно и свърши трудно, но между началото и края той изживя достойни години, изпълнени с радост, успехи и много доброта. Неслучайно сега искат да правят филм за него. Спечели медалите си на състезание отпреди 4 десетилетия, но хората не го забравиха. Просто защото никога не спря да бъде готин човек, готов да помогне както на император, така и на обикновен просяк. Дължим на великия шампион тази история.

Роден е в малкото селце Слобода в Тулска област и много рано научава какво е чувството да си постоянно гладен.

Баща му загива на фронта, а майка му не може да се справи сама с издържането на семейството. Проблемите са много, а решенията малко.

Малкият Вячеслав е тласнат по грешните пътеки,

но спортът го спасява. Постига много добри резултати в колоезденето, но постъпването в армията тотално преобръща живота му. Генералите забраняват карането на колело заради смъртен случай с войник на пътя и Виденин е принуден да си търси друг спорт. В живота му влиза многократният ски шампион на СССР Василий Смирнов, който го запалва по случващото се на белите писти.

Смирнов много бързо се усеща, че се е натъкнал на истински диамант. Мизерията и постоянните трудности са калили новия му питомец, а здравото въртене на педали са налели необходимата сила в краката му. И въпреки това много от колегите на легендарния скиор и треньор хич не са убедени, че от новото му момче ще излезе добър състезател. Големият проблем на Вячеслав Виденин би трябвало да е твърде скромният му ръст.

В онези години треньори и състезатели се подчиняват на доктрината, че в ски бягането ще печелят медали само достатъчно високите и силните. Виденин е силен, но не и висок. С ръст от 169 см на руснака сигурно му се е налагало да се надига на пръсти, за да види какво става отпред, ако се е наредил зад големите звезди по онова време - Оле Елефсетер (183 см), Йозеф Хаас (178 см) или норвежеца Пол Тилдум (180 см). Само че на състезание сякаш сработва някаква магия.

"Случвало ми се е да се зачудя кой е този двуметров гигант, който така безцеремонно задминава конкурентите си на пистата. И после, не мога да повярвам на очите си, та това е нашият Вячеслав. Да,

отдалеч той наистина изглеждаше по-висок

от всички останали заради мощното натискане, плъзгане и изтласкване", ще си спомни 11-кратният световен шампион и друга голяма легенда на съветския спорт Александър Тихонов.

Виденин тренира упорито, подчинява се безпрекословно на треньорските заповеди, а неуспехите по пътя мачка с желязната си воля. Има всичко необходимо, за да протегне ръка към големите успехи. Прави го още на олимпиадата в Гренобъл през 1968 г., където печели сребърен медал, оставайки на 15 секунди от норвежеца Елефсетер. Но и второто място е голям успех за дебютанта, при положение че той се оказва единственият състезател от съветския олимпийски отбор по ски, който печели отличие.

Легендата му се ражда на следващите игри в Сапоро, Япония. Той е последен пост в щафетата и успява да навакса изоставане от цяла минута. Днес подобно постижение

звучи повече като научна фантастика,

но и преди 49 години спортният свят осъзнава, че е станал свидетел на истинско чудо. Третият пост на съветската щафета Фьодор Симашев изостава на повече от 60 секунди от Ивар Форм и командированите от СССР журналисти отиват да харчат валутата в местните магазинчета, губейки надежда, че техният тим може да спечели златото. Това пренебрежение силно вбесява Вячеслав Виденин и той буквално лети по пистата, стопявайки преднината на Харвикен от норвежкия тим.

“Не си спомням

как съм изминал последния километър.

Всичко ми е като в мъгла. Първият ми спомен беше, че съм финиширал, а хората от моя отбор ми крещят да не стискам толкова силно зъбите, защото ще ги счупя. Сигурно съм ги стискал от яд", ще разкаже по-късно Виденин. На същата олимпиада той печели още един златен медал в масовия старт на 30 км, за да потвърди легендарния си статут. Лично японският император отива да го поздрави след края на игрите и му подарява традиционна дървена маска.

Интересното е, че героят на съветския спорт открито ползва помощта на представител на враждебния Запад. И то не какъв да е популярен милионер. Шведският богаташ Курт Льосел страшно харесва историята на Виденин и започва да го подкрепя финансово. Още за олимпийските игри в Гренобъл той купува чисто нова екипировка за своя фаворит и съотборниците му. После често финансира техните лагери и ги снабдява с най-модерното в света на ските. Шефовете на съветския спорт знаят за това сътрудничество, но си затварят очите, защото медалите са им важни за помпането на пропагандата. В крайна сметка Льосел си връща инвестицията, след като преди олимпийските игри в Сапоро залага огромна сума в крони, че неговият любимец ще спечели златен медал.

Но не парите са важното в случая. Виденин е харесван от милионера, от императора и от милионите обикновени хора не само заради успехите си, а и заради чисто човешката си доброта. След края на състезателната си кариера той често се връща в родното си село, където

плаща от джоба си газификацията

на селските къщи. Харчи от спестеното за организация на спортни турнири и за подпомагане на млади таланти. Грижи се за другите, защото никога не забравя, че навремето не е имало кой да се погрижи за него. И сега ще е грешно да произнесем до болка познатото "него вече го няма". Не, него го има в наследството, което остави и с което успя да направи поне малко по-добър света, в който живееше.