Сплотяването около кауза кара Великите сили да отстъпят, но следва разединението.

Всяка година на 6 септември се произнасят речи и слова в прослава на Съединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 г. И то напълно заслужено, защото това събитие е едно от малкото в модерната българска история, което заслужава да бъде тържествено отбелязано.

Корените на Съединението трябва да бъдат търсени през 1878 г., когато Берлинският договор постановява, че Тракия между Ихтиман, Стара планина, Родопите и Черно море е обособена в автономна област Източна Румелия под политическата и военна власт на султана.

В Берлин създават това държавно образувание с идеята, че областта е мултиетническа и не може да бъда оставена само на българите. Затова и Органическият устав на Източна Румелия, изработен от специална eвропейска комисия, въвежда три официални езика, турски гарнизони в областта и главен управител, назначаван от султана с одобрението на Великите сили.

От самото начало българите, които са мнозинство в Източна Румелия, показват, че няма да се примирят с решенията от Берлин. Предвид възможността за яростна въоръжена съпротива, Великите сили съветват султана да се откаже от въвеждане на свои войски.

Главният управител също е

приемливо за българите лице – Алеко Богориди.

Почти цялата административна власт е в ръцете на българите. Още на първите избори за парламент през 1879 г. те получават мнозинство, а оттук и българският език става доминиращ. За никого вече не е тайна, че

идеята за мултиетническа област се е провалила и

обединението с Княжество България е въпрос на време.

Първият опит за Съединение между Източна Румелия и Княжество България е проведен много скоро след Берлинския конгрес – още през 1880 г. Той завършва с неуспех, но идеята не умира и четири години по-късно е направен нов опит със същия резултат. Оказва се, че Великите сили още не са готови да приемат едно нарушаване на Берлински договор. Все пак двата опита подсещат Великите сили, че Съединението на Източна Румелия и Княжество България е неизбежно. Те вече имат опит от обединението на Влашко и Молдова през 1859 г. Не е случайно, че още през 1881 г. „Съюзът на тримата императори“ (Русия, Германия и Австро-Унгария) допуска евентуалното съединение на двете български области.

През това време в Източна Румелия се разгарят политическите борби между двете основни български партии в Източна Румелия – русофилската Народната („Съединистка“) и Либералната („Казионната“). След назначаването на Гаврил Кръстевич за главен управител на Източна Румелия през 1884 г., и след като спечелва изборите с лозунга за съединение, Народната партия, заявява, че моментът не е подходящ, като се позовава на неблагоприятната позиция на Русия. Поради това тя си спечелва прозвището „лъжесъединистка“.

Знамето на националното обединение е поето от дейците на новосъздадения в Пловдив Българския таен централен революционен комитет (БТРЦК) и неговия председател Захарий Стоянов. Името и програмата на новата организация целенасочено са много близки до тези на БРЦК на Любен Каравелов в Букурещ, с което трябва

да се покаже, че делото на Възраждането не е довършено.

Талантлив публицист, в своя най-известен вестник „Борба“ Захарий Стоянов подлага на непрестанни атаки източнорумелийската власт и самото съществуване на областта. На мушката му попада и вторият главен управител на Източна Румелия Гаврил Кръстевич, който е заслужил книжовник и деец от борбата за самостоятелна българска църква. Той е доста възрастен и е известен със стриктното придържане към правилата. „Това е хубаво, но да видим какво казват законите“, е неговата неизбежна позиция по всеки въпрос. Не са много българските политици от близката или по-далечната ни история, които могат да се похвалят с подобно поведение. Гаврил Кръстевич обаче се „сдобива“ с подигравателния прякор „Треперко паша“, благодарение на Захарий Стоянов. Поради напредналата си възраст, ръцете на Главния потреперват. Този факт е използван безмилостно от Захарий Стоянов, за да осмее човека, стоящ начело на Източна Румелия. Това прозвище става популярно сред съвременниците, но Захарий не спира дотук. Както той пише в „Борба“ по адрес на Гаврил Кръстевич:

„Прочее, нека пукне!“

Между другото, Захарий Стоянов „изобретява“ във вестника си и

популярния израз „шуро-зетьо-баджанакизъм“,

с който осмива управляващата в Пловдив Народна партия.

На прочутото събрание в с. Дермендере в края на юли 1885 г. БТЦРК избистря своите намерения и стратегия. Идеята чрез едно голямо въстание да се освободят едновременно и Македония и Източна Румелия, е изоставена. Решено е да се обърне внимание изцяло на съединението, като етап към следваща стъпка – свободата на Македония. С целта на комитета са запознати и управляващите в Княжество България, но министър-председателят Петко Каравелов категорично отхвърля идеята, защото смята, че България не е подготвена за войната срещу Османската империя, която неизбежно ще последва. За разлика от Каравелов,

княз Александър I не се противопоставя на замисъла,

макар и да не обещава нищо.

В представите на Захарий Стоянов, Съединението трябва да бъде проведено чрез народни акции. Опиращ се на своя опит от Априлското въстание, той разчита на действия чрез чети, които да излязат в Балкана, да развеят знамето и да обявят Съединението. Според него това щяло да бъде напълно достатъчно. Другите дейци на БТЦРК, настроени не толкова романтично, налагат промени в този план. За тях е по-разумно да бъдат привлечени българските военни в Източна Румелия, включително най-висшият сред тях – майор Данаил Николаев. Именно тази идея се реализира, затова и Данаил Николаев се покрива със славата от 6 септември. Дори в името на общата цел Райчо Николов стиска ръката на Д. Николаев, въпреки че изобщо не го понася.

Друга забелжителна фигури на Съединението е Продан Тишков в Голямо Конаре. Той има прякор Чарда, тъй като някога пасял добитък. За майтап и подигравка с чужденците, придошли в Източна Румелия заради държавни служби, той

прибавя към прякора си и аристократичното определение „фон“,

за да го превърне в знаменитото „Чардафон“.

Симеон Радев дава следната характеристика на Продан Тишков: „патриот и пияница“. Но за разлика от други набедени „патриоти“, Чардафон не се ограничава само с песни и възгласи в кръчмите.

БТЦРК възнамерява да обяви Съединението на 15 септември. Както винаги става в българската история, датата не е спазена. Събитията изпреварват замисъла. На 2 септември в Панагюрище започва бунт, когато трима ученици развяват българското знаме с викове: „Долу Румелия! Да живее княз Александър!“. След това Продан Тишков – Чардафон арестува пловдивския префект в Голямо Конаре и повежда чета към Пловдив.

Понеже бил чувал някъде за Жана д'Арк,

той слага годеницата си – Недялка Шилева,

за знаменосец на четата.

Ситуацията в Източна Румeлия бързо излиза извън контрол. Логично, БТЦРК решава да ускори Съединението. На 5 септември Захарий Стоянов в прокламация зове: „Братя! Часът на Съединението удари! Вие се задължавате в името на Отечеството ни, в славата и величието на България да се притечете на помощ и да подпомогнете святото дело!“

Управляващите в Пловдив от Народната партия предчувстват какво се задава. Някои от тях предлагат да бъдат повикани на помощ турски войски, за да се осуети заплахата. Но патриотичните чувства все пак надделяват над страха от загубата на властта. Според свидетелството на главния управител Гаврил Кръстевич: „Аз знаях какво се вършеше за това съединение и с времето аз можех да взема таквиз мерки, на каквито ми даваше право законът, но предвид на всички злини, които можеха да сполетят поверената ми област, аз се престорих, че не виждах и не слушах.“

И вечерта на 5 септември Главният управител спокойно отива да си легне вкъщи. Когато Захарий Стоянов и другите влизат при Г. Кръстевич, те го намират в леглото, съблечен, но буден. Напук на собствените си писания, че Треперко паша трябва „да пукне“, Захарий не знае какво да каже и дори помага на вече бившия главен управител да се облече.

Самият Гаврил Кръстевич му споделя: „И аз съм българин. Ако съм изгубил всичко, то поне народът спечели...“ Което не го спасява от унижението да бъде качен на файтон, придружаван от Недялка Шилева, която с извадена сабя в ръка го разкарва из Пловдив, за да видят всички, че властта е свалена.

Реално в нощта на 5 срещу 6 септември 1885 г. редовните части на източнорумелийската милиция, командвани от Данаил Николаев, имат водеща роля. Не е случайно, че десетилетия след събитието то е наричано „Пловдивския преврат“, тъй като носи всички белези на военен преврат.

Съединението все пак не е съвсем безкръвно,

както обикновено се твърди в учебниците.

Освен Райчо Николов, който пада убит в Пловдив, една от четите, тръгнали в началото на септември 1885 г. към Пловдив, се сблъсква по пътя с източнорумелийска военна част и дава жертви.

Събитията в Пловдив са посрещнати с огромна радост от българите от двете страни на изкуствената граница. Не може обаче да се каже същото за управляващите на Княжество България. Княз Александър І се среща в Търново с министър-председателя Петко Каравелов и с председателя на Народното събрание Стефан Стамболов, за да решат как да действат. Непотвърдени слухове твърдят, че Стамболов решава колебанията на княза с думите, че пред него има два пътя: на юг към Пловдив (приема Съединението) или на север към родната Германия (абдикира).

Доколко тази история е вярна, е трудно да се каже.

Но е факт, че княз Александър І преодолява съмненията си и застава начело на Съединението с ясното съзнание, че поставя на риск трона, а може би и живота си, в името на българските интереси.

А на министър-председателя, който бълва змии и гущери срещу тези, които са сторили несвоевременното според него Съединение, Стамболов предлага да отиде при ликуващите навън хора и да ги уведоми за своята отрицателна позиция. И колкото и да е сдържан и песимистично настроен Петко Каравелов, той излиза на балкона и въодушевено заявява: „Тая година в Тракия, догодина в Македония“.

На 8 септември Александър I издава прокламация, с която се обявява за „княз на Северна и Южна България“, а на следващия ден влиза тържествено в Пловдив. Българската армия започва мобилизация, тъй като се очаква военна реакция от Цариград.

Изненадващо, като се има предвид че точно тя създава Санстефанска България, от Съединението е недоволна Русия. От Петербург отзовават офицерите си от България, а те заемат почти всички висши длъжности в българската армия.

Колкото и да изглежда странна, в руската позиция има някаква логика. Все пак в Пловдив е свалено русофилско правителство. Едно успешно Съединение би укрепило позициите на княз Александър І, а той е смятан в Петербург за руски враг. При това същият княз е е обещал на руснаците на 20 август 1885 г., че няма да прави опити за съединение без позволението на Русия. Не е учудващо, че руските управляващи го разглеждат и като измамник.

За сметка на Петербург, в Лондон виждат чудесна възможност да изтласкат руското влияние в България. Английските дипломати на практика саботират провеждащата се в края на октомври конференция на Великите сили в Цариград, която трябва да реши как да се постъпи с обявеното Съденинение.

Безрезултатността на посланическата конференция провокира сръбския крал Милан. Под предлог, че се нарушава равновесието на Балканите, с финансовата и политическа подкрепа на Австро-Унгария и с мълчаливото съдействие на Русия, на 2 ноември 1885 г., сърбите преминават граница. Започва Сръбско-българската война.

В нея българите спечелват бляскава победа

и въпросът за разделяне на Съединена България повече не е поставен.

Въпреки недоволството на руския император, с Топханенския акт от 24 март 1886 г. Съединението получава международно признание. Все пак България е принудена да отстъпи на Цариград Кърджалийска околия и Тъмръшките села в Родопите. Формално Източна Румелия продължава да съществува в международен план, като българският княз е назначаван от султана за главен управител на областта. В съзнанието на българите обаче Съединението е завършено, макар то да става окончателен факт с обявяването на Независимостта на България през 1908 г.

Само шест години след Берлинския договор българите постигат неговата частична ревизия. Те принуждават Великите сили да отстъпят, като се сплотяват около една кауза – с решителни действия, без мрънкане, без дежурното оправдание за „пет века турско робство“. Със Съединението и успешната му защита е направена първата стъпка към мечтаното национално обединение. Територията и населението на Княжество България се увеличават съществено, откриват се нови хоризонти за успешно държавно развитие.

И веднага следва разединението. Българите ще се разделят на русофили и русофоби, довчерашни приятели ще се скарат, роднини ще се намразят. За едните всички злини за България произтичат от Северната мечка, а за другите от Русия идва само добро.

И двете позиции са крайни и не отговарят на реалността.

Само единадесет месеца след Съединението русофилите ще изгонят княз Александър І от България. А след още три месеца Русия ще скъса за десет години дипломатически отношения с България

Проблемът с речите на 6 септември, които, без съмнение, съдържат много верни неща и вдъхновяващи думи, е че на следващия ден те биват забравени и нещата отново ще си продължат постарому. Точно както девизът, написан на фасадата на Народното събрание:

„Съединението прави силата“, не е измислен в България, а

е пряка заемка от белгийския герб („L'Union fait la force“),

така и българите изглежда не са осмислили замисълът за обединение помежду си, поне по важните въпроси. Всенародният ентусиазъм, предизвикан през 1885 г., ще се повтори само при мобилизацията през септември 1912 г., когато наближава Балканската война, и при Крайовската спогодба на 7 септември 1944 г., постановила връщането на Южна Добруджа на България. Е, и през чудното лято на 1994 г. През останалото време българите предпочитат

да се делят на либерали и консерватори, русофили и русофоби, леви и десни, наши и ваши, да спорят яростно помежду си,

без изобщо да се чуват, а после колелото се завърта отново и отново, без изгледи омагьосаният кръг да бъде някак разкъсан.

Явно и княз Александър І е изпитвал сериозни съмнения, че българите са способни да поемат съдбата на страната си в свои ръце и разумно да я направляват през бурните води на историята. Затова и се обръща към по-висша сила. Когато прекрачва границата между Княжество България и Източна Румелия, за да отиде в Пловдив и да приеме Съединението, той промълвява: „Нека Бог пази България!“.