Сертификатът за ваксинирани и маските върнаха нормалността.

“Извинявайте, синьор, може ли да видя зеления ви сертификат?”

Това е вероятно най-популярната реплика, чута от мен в трите и половина дни престой в Италия. По-точно в Торино, където трябваше да се реализира подаръкът ми за рождения ден - мач на живо на “Ювентус” срещу “Фиорентина”. Странно или не, за 30 години в професията никога не бях гледал от стадиона втория ми любим “черно-бял” отбор. За капак нито един от отборите не играе в зелено - ““Юве” са “черно-бели”, флорентинците - виолетови.

Репликата за зеления сертификат я чух още на летището в София. Там обаче погледнаха апликацията в телефона ми и кимнаха благодушно да продължа нататък. В Германия, където беше междинното ми кацане, а след това и в Италия нямаше такива “намаления”. Показваш

въпросния сертификат, но задължително с него

и документ за самоличност.

При това проверяващите не се задоволяват само да хвърлят един поглед върху сертификата, ами го минават през скенер, чакат да светне зеленият сигнал, след което надлежно поглеждат дали името там съвпада с това в личната карта.

Признавам, че като всеки средностатистически български гражданин, това подразни и мен. Но само преди да стъпя истински в Италия. Именно тогава става ясно, че тези хора борят коронавируса яко и са на път да го преборят съвсем.

Как? Ами по начина, който българите категорично отказват да поемат. Ваксинация, зелен сертификат и спазване на противоепидемичните мерки. Тоест всичо това, което в България упорито се отказват да приемат като нормалност.

И до днес няма сила, която да изтрие от спомените ми чувалите за трупове в болниците в Бергамо, където короната връхлетя с най-голяма сила и най-рано. Именно в областта Пиемонт, където се намира и Торино, италианците най-болезнено разбраха, че “към нас се задава една

епидемия, която е с невиждана ярост

в човешката история”, както каза в България един генерал, когото направиха впоследствие за тези му думи на мат и маскара.

Разликата е обаче, че италианците си взеха поука, а ние не. Затова сега в България на ден си отиват по 200 човека само от въпросния вирус, затова се говори за нов пълен локдаун, а на Ботуша лека-полека се връщат към нормалността.

Влизаш в автобуса от летището към центъра - показваш зеления сертификат. Влизаш в хотела - зелен сертификат. И така навсякъде. Плюс сверяване с личната карта. И това е нищо в сравнение с това, което ви чака на стадиона.

“Алианц Стейдиъм”, където играе “Ювентус”, е още по-красноречив пример. Кокетната не особено голяма арена, построена и платена от самия клуб, побира малко над 41 000 зрители. Според разпоредбите на италианската футболна федерация на мача могат да са 75%. Тоест - около 30 000.

Само си представете за колко време 30 000 човека в България ще бъдат пропуснати пред КПП-та, на които със специален скенер да им бъдат проверени зелените сертификати, при което името от приложението да бъде сравнено с името от личната карта. Ако няма съвпадение, няма влизане.

Другото, което ми направи изключително впечатление, е отношението на италианците към мерките. Никой не мрънка, никой не протестира. Е, всъщност по телевизиите показваха някакви протести, но аз в Торино не видях. В транспорта и във всевъзможните закрити помещения всички са с маски. При това не с какви да е маски - или медицински, или FFP, които са най-гадни откъм дишане. Даже на улицата половината хора просто не си ги свалят. Знам какво ще ми кажат антиваксърите, но очевидно на италианците не им пука за тяхното мнение.

Трето. Колко добре се справят властите и изобщо всички регулиращи органи. На мача, както споменах, бяха около 30 000 зрители. Всеки от тях беше проверен дали има сертификат, а

този сертификат беше сравнен с личната му карта и билета.

Отделно билетът беше проверен на още две места. Никакъв шанс някой да мине метър. а сега си представете 35 000 българи да бъдат проверени за нещо - колко време и колко хора ще трябват, както и колко майки ще бъдет споменати.

На самия стадион ситуацията не се различаваше много от тази на българските - маските падат, дистанцията практически е нулева в запалянковските сектори, крещи се, пее се, а в 90-ата минута, когато “Юве” вкара победния гол за 1:0, съседът от долния ред прескочи при мен и започна да ме прегръща. Ама футбол, какво да се прави...