Откриват кости на хора гиганти край село Кокаляне

30.11.2021 Георги-Момчил Попов
“Светилището на Демир Баба (Железния баща)”, гравюра от Феликс Каниц, 1870 г.
“Светилището на Демир Баба (Железния баща)”, гравюра от Феликс Каниц, 1870 г.

Според духовници те били загинали в битката, преди София да падне под турско робство. Гробът на Демир баба е дълъг 3,74 м.

Не се знае има ли още жидов гроб край В. Търново, но светилището гробница на негов побратим великан от XVI век - Железния баща (Демир баба) - край Разград е обявенo за еднo от 9-те у нас световни културни паметници на ЮНЕСКО. Легендата за алианския светец разказва, че бил мъдрец и лечител, висок над 3 метра, с 2 стъпки скоквал на съседните скали, победил ламя в битка.

В голяма суша Демир баба ударил скалата с ръка и оттам бликнал минерален извор Беш пармак (Пет пръста). Че митът не е далеч от истината, сочи ковчегът с тялото му, който е дълъг 3,74 метра! Железен великан.

Заради митичната смесица на религии и култури тук, в Сборяново, между с. Свещари и Исперих, проф. Диана Гергова нарича мястото “Българският Йерусалим”.

Текето е стъпило върху каменни плочи от древно светилище

на траки. Историци предполагат, че тук са погребани и велики наши царе:

"Някои от най-добрите познавачи на паметника твърдят, че за изключителната популярност на текето има и друга причина освен вярата, че там стават чудеса. През ІV в. пр.Хр. тук е бил погребан великият тракийски цар Котела. Има доста основания да се мисли, че на същото място през IX в. сл.Хр. е бил погребан българският кан Омуртаг. Камъните за гробницата му са били специално пренесени от Плиска. (Колектив, “Моята България”, “Просвета”, София, 2018, с. 8)

“Още у евреите исполините след потопа излазят вече явно като неприятелски племена, с които избраният от Бога народ е бил принуден да води упорита борба, за да завземе местата, по-рано населявани от тях. Такива са били рафаимите и сродните с тях еними, по-напрежните жители на Моавската земя, замзумимите (зузими), славни исполини, които са живеели на запад от Мъртво море, около Хеврон и Филистимската земя. В страха си ето как си ги въобразявали: “И

всичките люде, които видяхме в нея земя, са превисоки.

И там видяхме исполините, Енаковите синове, от исполински род, и гледахме себе си пред тях като скакалци, таквизи ни гледаха и те”.

“Гледахме себе си пред тях като скакалци, таквизи ни гледаха и те”. Дали авторите на Стария завет са си "въобразили", или са останали някакви материални следи от тази древна притча?

Делничните хора знаят, че най-старата книга в света е Библията - крале, бунтари, президенти, диктатори се кълнат над нея. Но през 1872 г. шумерският "Епос на Гилгамеш" отпраща първото литературно произведение на планетата поне 2 хилядолетия назад. Клинопис на теракотни плочки, поема, открита в пясъците на Древна Месопотамия между реките Тигър и Ефрат в днешен Ирак.

Шокът от превода и представянето в Лондон е, че приключенията на героя Гилгамеш на този и в отвъдния свят поразително приличат на части от Стария завет. Като разказ в разказа са описани в детайли Потопът и Ноевият ковчег! Гилгамеш е шумерски герой с гигантски ръст и сила, горд, гневен и силен цар на Урук, полубог, ползващ "правото на първа брачна нощ".

След двубой за лидерство се сприятелява с дивака Енкиду, също с неговите размери и мощ. Заедно влизат в

битка с Небесен бик, изпратен от богинята на любовта и плодородието, похотливата Ищар – цар Гилгамеш е отказал да легне с нея.

В най-древната книга от Шумер, Акадия и Древен Вавилон двамата герои с гигантски крачки отиват в Кедровата гора, сразяват чудовището Хумбаба, на което върховният бог Енлил е поверил човешките страхове.

В 12 керамични плочки с десетки преписи. Съзирате ли съседите - врагове на евреите, пред които хората изглеждали като скакалци? Загадъчните високоразвити шумери? Веществени аргументи намираме в прочутите Крилати бикове и статуята на бог Енлил в Националния музей на Ирак. Шумерският бог на Земята Енлил е с "ръчен часовник" и е гушнал лъв като домашно коте.

Както и "Битката на Гилгамеш с Небесния бик" от музея в Брюксел, където героят е огънал огромното животно като овца за клане. Не съм ходил в Багдад, но пред величествената "Порта на Ищар" съм се дивил на живо в музея "Пергамон" в Берлин. Разглобена плочка по плочка от Древен Вавилон и сглобена на север, под глазираната в синьо с фигури на лъвове Порта на Ищар спокойно може да мине трансокеански товарен камион.

Литературната история за страшилищата продължава в "Божествена комедия: Ад" от Данте Алигиери и в "Пътешествията на Гъливер" -

при великаните и лилипутите, на Джонатан Суифт.

Съвременната митология използва силните гиганти най-вече във фентъзи индустрията.

Интересно е, че в българската митология великанът Крали Марко от зъл дух, смъртен враг на средните хора, се превръща в герой защитник на поробеното племе. Прескачал с коня си от планина на планина, със стъпките си оставял следи в камъка. Смята се, че негов първообраз е Момчил Юнак, защитникът на Родопите.

Исторически свидетелства и снимки говорят същото и за гиганта Никола Корчев, спасителя на Самарското знаме. Исполинът от Руско-турската война 1877/1878 г. е сподвижник на Левски, познат на Иван Вазов, и е във вечната памет с образа на Боримечката от "Под игото". В още по-нови дни, през 1943 г.,

гигантът Марин от с. Конак, Поповско, се снима с двама

немски войници, гушнал ги като деца.

Същото се отнася и за прочутия през 70-те френски кечист и актьор Андре Гиганта (ръст 234 см, тегло 236 кг). Пресата го нарекла "Осмото чудо на света". Като младеж не можел да влезе в автобуса и го карали на училище с камионетка. Малко известен у нас е и борецът гигант Асен Иванов Георгиев с ръст 2,80 м и тегло 256 кг от с. Осен, Врачанско. Състезавал се из Европа в периода 1936-1956 г.

Като софиянец имам страст към тайните на славния град. Ето една велика, драсната от пътешественик към края на XVI век.: "Покрайнините все още са били осеяни с тракийски могили - безжалостно разкопавани, стига да има искра от надежда, че е можело да се попадне на нещо. Могили имало дори в дворовете на махалите.

През 1577 г. Соломон Швайнгер с ирония съобщава:

“Един тамошен дубровнишки търговец,

в чийто хан се бяхме настанили, разказа на моя милостив господар, че едно време турците разкопавали една такава могила с надежда да намерят имане, но накрая намерили един човешки череп на големина колкото ведро." Оказало се, че други са ги изпреварили. А какво е било останало освен черепа и какво са разпръснали из дворищата - не е известно.

Народната памет насочва нашия разказ за исполините към финалната битка за защитата на София и България от

османското нашествие през 1382 г.

в долината на р. Искър - между Самоков и с. Кокаляне. Легендата чета в студията на А. П. Стоилов "Грамада".

Печатния оригинал на 100-годишната антика (и по-стари), купих тъжно за по левче в книжарницата на БАН: "На юг от гр. Самоков – половин час разстояние от левия бряг на р. Искър – има 7 извора, наречени "Цареви кладенци". За тях приказват, че там бил убит в бой с турците цар Иван Шишман; главата му скачала до 7 пъти, та от това извряли 7 извора. Населението и днес гледа на тях с религиозна почит. Това според едно предание, а според друго - цар Иван Шишман, като му била отрязана главата, побягнал с нея и достигнал до с. Доспей, където е и гробът му в местността "Погледец", по турски "Дервиш могила". Гробът му се вижда и до днес –

три човешки боя дълъг,

обърнат към изток, на главата и нозете му изправени по един камък,

по турски обичай, и с много камъни отрупани отгоре.

Турците го наричат "Касъм ефенди", или "Касъм баба" (Св. Димитрия)."

"Три човешки боя (ръста) дълъг"! Най-новите проучвания на проф. Н. Овчаров от 2020 г. доказват, че легендарният цар Иван Шишман е загинал, оттегляйки се на север при крепостта си "Калето" край Свищов, след падането и на В. Търново през 1393 г. Откъде ли се е появил митичният великан, посечен в битката за София? И гигантската му гробна могила край с. Доспей, Самоковско?

Докато пишех текста, получих новина от архиепископ Христо Писаров от Вселенската съборна църква на Христос в София. "Чакай, чакай! Знаеш ли какво намерихме

в двора на църквата в с. Кокаляне?

Веднага след Духовната академия през 1999 г. бях разпределен да служа като млад свещеник в с. Кокаляне. В лето 2001-во с настоятелството решихме да построим къща в горния край на двора. Знаеш, там ридовете са под наклон към р. Искър и Панчаревското езеро.

Копаем, копаем за основи на къщата и

започваме да вадим кости. Огромни!

Хора, но с гигантски размери – бедрените кости не се събират в чувала. Едните погребани по християнски обичай, а други по мюсюлмански! Естествено, свързахме находката с легендата за Кокаляне – че белите кости от падналите в битката за София през XIV век дълго белеели покрай реката. Затова в памет на техните останки (кокали) нарекли селото така. Уплаших се от огромните кости – и на едните, и на другите. Препогребахме ги встрани от къщата и напуснах този храм. Не намерих сили да служа и в мюсюлманско светилище."

Какви ли ще са тия исполини, сражавали се за София през XIV век?!

Значи, легендите за жидовете, къпинчовците, Крали Марко и ред огромни бойци не са измишльотина.

“Животът е рошав и гребен за него няма”,

казваше на шега първият ми главен редактор.

Ще отстъпя финалните думи на Г. С. Раковски, който пръв "печатно споменя" за

исполините по нашите земи.

В своята "Българска старина" той казва: "Нашите старци и баби в България, когато разкопават человечески стари кости, нещо си по-едри от днешните человечески кости, казват: тейзи са от старите житове." Житове не като "жито", както си наумява авторът, а жидове като великаните. Описани в Стария завет, събратя или не на божествените същества от Древен Шумер, Япония, Азия, Европа, Америките.