Легендата на българския футбол и "Левски" Павел Панов почина на 67 г. на 18. февруари 2018 г. Един от най-големите добряци в българския футбол напусна този свят. Докато гледа мача на любимия си "Левски" срещу "Ботев" /Пловдив/, изведнъж му прилошава.

Павел Панов е роден на 16 септември 1950 г. в София. Юноша е на столичния "Септември". После решава да премине в "Спартак". През 1969 г. отборът се обединява с "Левски" и съдбата решава Панов да се нареди сред "сините" легенди. Става 4 пъти шампион на България и 5 пъти печели националната купа. Голмайстор е на първенството през 1976 и 1977 г. Футболист №1 на България през 1977 г. Има 22 гола за "Левски" в евротурнирите. През 1969 г. става европейски шампион за юноши. Има 44 мача и 13 гола за националния отбор. След края на активната кариера става треньор. След това е в комисията за детско-юношески футбол към БФС. Става технически директор и отговорник за треньорите на всички юношески отбори на България. 

Предлагаме ви последното голямо интервю на големия Павел Панов, дадено специално за рубриката "Шампиони на масите" на "24 часа".

- Господин Панов, бихте ли разказали как се отстранява "Аякс", как се бие "Барселона", защото някои от настоящите ни футболисти май нямат сили дори в мечтите си да извоюват подобни успехи?

- По наше време всяка година играехме с реномирани отбори. Нямаше предварителни кръгове и пресeвки. Играехме директно с най-силните. В това число "Аякс", "Барселона", "Реал" (Мадрид), "Атлетико" (Мадрид), "Дуисбург", "Шльонск" и така нататък. За да стигнем до отстраняването на "Аякс" (б.а. - след 1:2 в Амстердам на 10 декември 1975 г. "Левски" бие 2:1 с голове на Панов и отстранява "Аякс" от УЕФА с 5:3 след дузпи.) Преди това елиминирахме и много силният тогава немски "Дуисбург". Срещу "Аякс" и "Барселона" трудно се играе. Като споменем само Кройф и Неескенс, е достатъчно. Без да говоря за испанските национали, които играеха в "Барселона" по времето на Кройф и Неескенс. Доста приятно е да ги победиш.

- Кой е най-ценният ви европейски спомен?

- По стечение на обстоятелствата имаше доста срещи, които се решаваха в последните минути. И се решаваха с мои голове - било от дузпа или не. Примерно с "Барселона" в последната минута трябваше да се изпълнява дузпа при 4:4. Тогава играехме по-малко международни срещи и всяка ми е ценна. Както и головете, а те не са малко. Защото са все срещу елитни отбори.

- Кой е най-незабравимият ви гол?

- Най-красивият ми гол може би е срещу "Шльонск" (б.а. - в 1/16-финал за КЕШ през 1977 г. Панов вкарва един гол при 3:1 в София и 2 при 2:2 в Полша).Стойността му е още по-висока, защото го вкарах с десния крак. Стана доста красиво. Направих двойно с Киро Миланов, прехвърлих централния защитник Жмуда с левия крак и извън границата на наказателното поле с десния крак от въздуха завърших във вратата.

Аз не знаех къде отива топката, още по-малко техният вратар (Смее се.)

- Държите рекорд за"Левски" с 22 гола в евротурнирите, а сте вкарвали предимно на силни клубове, не на джуджета...

- Като се има предвид, че два са на "Барселона", два са на "Аякс", не броя и дузпата за елиминирането на холандците. Ние бяхме свикнали да се борим, а не да се съобразяваме с чуждите отбори, независимо от класата им. И особено тук, в България. Бяхме задължени пред тази вярна публика и пълни стадиони да зарадваме хората с победа. И много често я постигахме. Дори бих казал 80-90 процента. И не само "Левски", а и останалите клубни представители - било ЦСКА, "Славия", "Локомотив", "Ботев". "Академик" би "Милан", "Марек" би "Байерн". Това са исторически факти, които бързо ги забравят. Не сме се притеснявали от никого. Дори с "Левски" загубихме от "Реал" (Мадрид)в София (б.а. - 0:1 в 1/16-финал за КЕШ през 1979 г.) и не смеехме да излезем от съблекалнята. От срам, че сме загубили от "Реал" (Мадрид). Сега времената са други. Губим от Чапръчане, хората ръкопляскат, радват се и викат: "Нищо, идва следващият мач."

- Сега,ако наш клуб падне от "Реал" (М) само 0:1, ще има фанфари. Никой няма да си помисли да се крие от срам в съблекалнята. Разкажете какво стана преди 33 години?

- Беше тягостно. У нас имаше недоволство затова, че не сме се представили добре. Но тогава носехме отговорност пред себе си и пред публиката, когато не играем добре. Защото сами си го чувстваме. Имаше един мач, даже от вътрешното първенство, срещу "Академик" (София) на стадион "Васил Левски". Като се появи смяна край страничната линия, четири-пет човека тръгнаха да излизат.

До такава степен си бяха направили самооценка, че не са играли добре. Тогава нямаше табела да се вдигат номерата за смените. Чувството за отговорност пред себе си, пред отбора, пред публиката при нас винаги е съществувало.

- Сега, като те сменят, вместо отговорност има сръдни и скандали...

- Сега хвърлят фланелки, тъпчат ги, закачат ги по скамейките, ръкомахат срещу треньора...

- Наскоро фигурата за "Аякс" Дик Шунакер се сети за мачовете срещу "Левски" през 1977 г. и ви обяви за велик играч, какво значи това за вас?

- За мен това е най-важното. Признанието от колеги, от фенове, от треньори. С националния отбор на България за юноши станахме европейски шампиони, като отстранихме Германия с Брайтнер и Ули Хьонес. По-късно се срещахме с тях с олимпийски, младежки отбори. Щом те ми обръщаха внимание, когато след години се срещахме в мъжкия национален отбор, значи са ме запомнили. Което е признание. Още повече че един испански футболист - Санта Мария, даде доста ласкави отзиви за мен още в прохождането ми във футбола.

- Именно при 1:2 от "Аякс" в София през 1977 г. ви чупят крака. Попречи ли това да запишете още по-славни постижения в следващите години?

- Тогава бях в най-добрия си период. Преди да стана футболист на годината през 1977 г., бях постоянно в добра форма. Счупването ми се отрази много. Първо отсъствах дълго време. Второ - освен годините натежа вече и тази контузия. Тогава възстановяването не беше със съвременните възможности.

- Колко време бяхте аут заради счупването на десния глезен?

- Около шест месеца. Счупването беше над десния глезен и увреждане на самия глезен. Ставни капсули, връзки, всичко беше отишло... Операции, пирони, всичко се отразява.

От футбола съм рязан от долу до горе (смее се).

- Как стана контузията?

- Беше неприятно, но не и умишлено. При спорна топка, която излизаше в аут, се опитах да я върна с левия крак. Беше близо до аутлинията, бях един метър вътре на терена. Вратарят си плонжира и падна на опорния ми крак и така стана. Вратарят беше доста закръгленичък, здравичък...

- Кой мач на българска сцена ще помните най-много? Сигурно някой срещу ЦСКА?

- Моите уважения към всеки противник. Тогава мачовете не бяха само "Левски" - ЦСКА. Вечно дерби беше и мачът със "Славия". Ако щете с "Черно море", "Берое". Всички мачове в провинцията бяха доста трудни. Защото и "Дунав" (Русе), и пловдивските отбори имаха стабилни състави. Но най-приятното е, че срещу силен противник, какъвто беше ЦСКА, сме постигнали доста успехи.

- Четох, че през юли 1970 г. при 5:2 над ЦСКА вкаралият 4 гола до почивката Никола Котков е дошъл при вас в съблекалнята с думите: "Сине, стягай се, твой ред е"...

- Тогава имах едно балканче. Преди мача паднах с моторчето и коляното ми се беше подуло. Но по принцип, като играеше Котето, после влизах аз на негово място. И след като той отбеляза головете на стадион "Васил Левски", на полувремето при 4:1 вика: "Сине, айде, стягай се, ще влизаш." Викам му: "Ама откъде знаеш?" А той: "Готви се, ще влизаш". Човекът вкара четири гола, свърши си работата. И може би за тогавашните премии, които вземахме, е било важно и аз да вляза да поиграя, за да взема някой лев (Смее се.). Може би така е разсъждавал, солидарно с мен. Или просто за да поиграя срещу ЦСКА.

- Какви бяха премиите тогава?

- Нечувани и невиждани, както казват. Само ще ви спомена, че за отстраняването на "Аякс" през 1975 г. и стигането до 1/4-финал за Купата на УЕФА ни бяха обещали по 400 лева, от които си имаше и удръжки. Това беше нечуваното и невижданото, което взехме. Аз съм започнал с 10 лева премия за победа в "Септември". И 1 лев имаше удръжка, вземахме 9. За да стигна до най-висока премия в "А" група в "Левски" от 80 лева. Като имахме по два мача на година, които се изберат, двойна премия. Тоест 160 лева.

- Купихте ли си нещо специално с 400-те лева от отстраняването на "Аякс"?

- Похарчих ги за ежедневните грижи за семейство, деца. Не са такива пари, които да могат да се държат, за да се купи нещо специално. Тогава си позволявахме нормални неща. Все пак и заплатите ни бяха по-добри от на другите хора. А пък и ние често биехме. Макар и минимални премии, все се намираше нещо в джоба. Но не сме мислили никога за кой знае какви развития, палати, автомобили - неща, които се виждаха в чужбина.

- Кой е най-яркият ви спомен с националния отбор? Може би участието на световното в Германия през 1974 г., ако оставим назад евротитлата с юношите?

- Аз винаги съм играл с по-големите от мен както в юношите, така и в мъжете. Сблъсъкът с по-големите футболисти е незабравим. Никак не е случайно да си в един отбор с Шаламанов, Пенев, Ивков, Жечев, Якимов... Доста приятно ми беше. Още повече че срещах разбиране и ме обичаха всички по-стари футболисти.

- Спомняте ли си някой по-интересен момент в мач за националния?

- Имаше доста важен мач в Северна Ирландия. Важен за класирането ни на световното. Трябваше да направим равен и ние го постигнахме - 0:0. Но имаше лек инцидент. Малко преди края съдията даде фаул. И публиката помисли, че е дал края на мача.

Цялата публика прескочи мрежите и нахълта на терена. Ние бяхме предупредени, тъй като техните футболисти играеха предимно в Англия и хората много им се радваха. Викат ни: "Като свърши мачът, по най-бързия начин се прибирайте, защото после не можете да излезете от стадиона." Но предупреждението не свърши работа, когато ирландците помислиха, че мачът е свършил и ние се озовахме в центъра на нахлуването. Всички просто искаха да пипнат, да видят любимците си, защото те играят в Англия и друг контакт, освен покрай националния отбор, нямаха.

- Има митове, че баща ви е бил цесекар и всъщност е лобирал да играете за ЦСКА. Знае се, че сте минали през "червения" клуб, но покрай обединението на "Спартак" и "Левски" ставате "синя" легенда. Каква е истината до превръщането ви в емблема за левскарите?

- Започвам първо, лека му пръст, с баща ми. С родителите ми. Баща ми не знаеше, че се занимавам с футбол, докато не прочете, че съм републикански шампион със "Септември". Едно време имаше срещу ЦУМ едно ЖП бюро до кино "Македония", където ни бяха направили големи снимки на всички като шампиони за деца.

Чак тогава баща ми е разбрал, че се занимавам с футбол. Той не се интересуваше от футболни отбори. Най-важното за него беше училището, друго нищо не го интересуваше. Дали ще спортувам, дали ще играя футбол, за него беше важно да си завърша образованието. Така че баща ми не е оказал никакво влияние. А що се отнася до ЦСКА, да, бях в ЦСКА. И това дори ми коства заминаването за олимпиадата в Мексико през 1968 г. Бях прибран тук като първият войник в България, още нямах 18 г. За да остана в ЦСКА или да вляза в казармата, трябваше да вляза като доброволец. След едномесечно държане и увещаване не подписах и си останах в "Спартак". Искаха ме и "Славия", и "Спартак" (Сф), и "Левски". Но "Левски" нямаха възможност да ми оправят войниклъка на този етап.

- Тоест имате един месец в ЦСКА, но вие отказахте да подпишете?

- Да. Прибраха ме войник през 1968 г. Крум Янев отговаряше за мен. Идвах на тренировки, готвех се с отбора. Даже ме взеха в Пловдив за една среща, като мислеха, че ще ме картотекират да почна да играя вече.

- Явно съдбата си знае работата, но защо тогава вие решихте да не останете в ЦСКА?

- Започнах да играя още с вратаря Данчо Йосифов и Димитър Йорданов-Кукуша. Разлика в годините - огромна, двайсетина. Добре съм си направил сметка, че отивайки в "Спартак", ще имам поле за развитие. По това време "Спартак" беше сред добрите отбори, тогава спечели и Купата на Съветската армия през 1968 г. Имаше млади футболисти - и Типеца (б.а. - Иван Стоянов), и Гошо Цветков, и Ампето (б.а. - Георги Харалампиев), и Пилето (б.а. - Милко Гайдарски),и така нататък. Смятах, че в този отбор мога да играя и да се развивам.

- Тоест с мисъл за развитие не сте останали в ЦСКА?

- Да. В ЦСКА в тези години, като започнете от бате Жоро Найденов, който беше вратар, а после ни беше и помощник-треньор в "Спартак", и стигнем до Цанев, Якимов, Жеков... Футболисти, сред които човек трябва да се замисли дали ще намери бързо място. Следващата година, януари 1969-а, стана обединението на "Левски" и "Спартак". И същите тези млади футболисти, които бяхме, като видяхме, че трябва да се изправим срещу Аспарухов, Костов, Меци Веселинов, Янко Кирилов и всички големи играчи на "Левски", пак си направихме сметка и искахме да бягаме. Но ни казаха: "Спокойно, пред вас е развитието, независимо че се обединяват отборите." Всичко се получи така. А и в лицето на по-опитните - и на Гунди, и на Котето, който дойде по-късно, и Сашо Костов, и Меци, и Янко, имахме огромна подкрепа. Батковците помогнаха за нашето израстване.

- Казвал ли ви е някой цесекар, че съжалява, че не сте останали при "червените"?

- Естествено, ние сме си имали уважението винаги. Даже с Георги Денев, с когото сме си приятели още от юношите, когато го освободиха от ЦСКА, аз го заведох лично на "Герена". Но тогава имаше някакви партийни повели, че от единия клуб в другия не може да се преминава. Така че Гошо направи няколко тренировки на "Герена". Но след това Георги Денев не можа да играе в “Левски”.

Не му разрешиха

И до момента имам доста приятели от ЦСКА. Говорим за уважението като футболисти, каквито бяха и Пенев, и Митата Якимов от по-старото поколение, или Стоичков, Любо Пенев, Гошо Димитров... Те заслужават уважение.

- Били ли сте първи приятели с Гунди години преди неговият син и вашата дъщеря да станат семейство?

- Не мога да кажа, че сме били първи приятели. Но имаше лагери преди и след мачове, когато бяхме в една стая. Той имаше друга среда, аз бях по-малък. Но винаги съм имал неговото уважение и помощ.

- Може ли да се каже, че Гунди ви е вземал под крилото си?

- Разбира се. Хубавото беше, че мои млади колеги тогава, като знаеха, че сме в една стая с Гунди, и идваха, за да могат да го видят отблизо. Викаха: "Удобно ли е да влезем?" А аз: "Влизайте, да го видите." (Смее се.)Нямаха друг допир с него. А плюс това той беше доста земен и на всеки обръщаше внимание. Затова си остана толкова обичан и не може да бъде забравен.

- Цесекари идваха ли във вашата стая, за да видят Гунди?

- Идвали са. И от ЦСКА, и от "Академик". Знаете, че и футболистите от ЦСКА са декларирали уважението си към Гунди.

- Къде идваха да виждат Гунди, къде ходехте по лагери?

- Имахме лагери и в една вил в Драгалевци, в хотела в Горна баня. Витлачил ни вземаше на лагер след мачовете, не преди тях. На другия ден правехме възстановяване в Горна баня, там имаше минерална баня. И после ни пускаше. Идваха и по хотелите, когато сме по провинцията.

- Покрай татковците Георги Аспарухов и Павел Панов ли се запознаха децата Андрей Аспарухов и Изабела Панова?

- Естествено, покрай нас. Растяха заедно децата. Идваха и по мачове. И изведнъж тези по-млади футболисти се оформиха. И Андрей, и Тони Здравков на Ването Здравков станаха близки като бащите си. Ние сме били винаги в една компания, покрай нас и децата. На по-късен етап Андрей и Изабела си решиха да са заедно.

- Минавало ли ви е през ума, че ако не беше катастрофата през 1971 г. сега можехте с Гунди да делите едни семейни радости и неволи?

-Е, това между Андрей и Изабела стана на по-късен етап вече. Тогава децата бяха доста малки. А пък аз съм човек реалист. Не обичам да потъвам в нереални желания и несбъднати мечти. Напротив. Обичам да съм най-добър във всичко, с което се захвана. Когато се работи, да се работи като за световно. когато се почива - също.

Две неща са важни в живота - да уважаваш хората и да те уважават. Това можеш да го постигнеш, когато си лоялен, честен и откровен с тях.

- Как са Изабела и Андрей в Америка? Той продължава ли да е близо до футбола? Ходите ли им на гости?

- Чувстват се добре, здрави са, което е най-важното. Андрей продължава да е свързан с футбола - работи с деца. Изабела си работи в медицинския институт. Да ви кажа, на мен не ми се ходи там, защото ми е омръзнало да пътувам. Целият ми живот е минал по лагери, хотели и пътувания. (Смее се.) По-често пращам жената при тях. Но затова пък им отварям поводи по-често те да идват тук. Затова, че аз не ходя, те трябва да идват. (Смее се.)

- Говорите ли за Гунди на семейни сбирки?

- Обикновено, когато сме заедно и с децата, и с Лита (б.а. - Величка Аспарухова), без да се говори, все едно и Георги присъства. Той няма да бъде забравен никога. Не е необходимо да се говори, да се натяква. Ние си знаем, само като се погледнем. Даже имам куриозни случаи. Често попадам в млади компании, които спорят за Гунди. И понеже не съм от най-приказливите, просто слушам. Като ги слушам, те едва ли не знаят повече от мен. Най-лошото е, че наглостта на някои стига дотам, че са били много близки. Без да знаят, примерно, кой съм аз... Но какво да се прави, живот.

- Помогнало ли им е в живота, че са деца на известни футболисти?

- По-скоро е попречило, но това е друга тема. Хубавото е, че децата - и като по-малки, и сега, каквото и да са правили, са го постигали сами. Не са използвали никога родителите си. Дъщерята, докато завърши висше образование, аз не я разбрах, че е ученичка или студентка. Занимаваше се сама. Нито аз, нито майка й сме ходили по университети и преди това по училища.

- Вие кога и как разбрахте, че дъщеря ви излиза със сина на Гунди?

- Лесно се разбира това. те си бяха една компания. Ходиха си приятели, приятелки - все деца на мои колеги. И бързо разбирахме кой с кого е, как е и от кога е.

- Били сте и шампион на Нигерия, но като треньор преди 20 години. За финал бихте ли разказали какво интересно ви се случи по време на престоя ви в "Иваняу национале"?

- Изкарах добра година. Станахме шампиони, стигнахме и до полуфинал за купата на шампионите на Африка. Там срещнахме отбор от Габон. Като гости поведохме на два пъти, но накрая загубихме 2:3. В Нигерия водехме 1:0, пропуснахме дузпа, други положения и един случаен гол приключи нещата. Интересни бяха пътуванията. Аз пътувах отделно от отбора. Засичахме се само ако се придвижваме със самолет. Те си пътуваха с автобус, аз с автомобил с шофьор. По пътищата беше опасничко. Даже като се стъмни, шофьорът имаше инструкции да спира. И там, където се намираме, влизам в хотел да преспя. Една вечер се прибрахме на мой риск. Останаха 50-60 километра до Уери, града, в който бяхме. И взе да сесмрачава. Шофьорът вика: "Мастър, спираме", викам му: "Карай, бе." Той, не иска. Викам му: "Слизай от колата". Сложих го до мен, а аз шофирах и се прибрахме вкъщи. после го бъзиках: "Какво стана, бе? Аз ли съм ти шофьорът?" Но момчета си беше инструктирано. Защото в тъмното там могат да те спрат, да стрелят.

Слагат дъски с пирони по пътищата, обират те. Но, да чукнем на дърво, аз препятствия нямах.